Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Безцелно заскита по главната улица, като отвреме-навреме се застояваше пред някоя витрина. Наближи покрайнините на селцето и си спомни старата църква. Реши да порисува в двора й, докато се умори достатъчно, за да се прибере вкъщи.

Камион издрънча край нея — може би третото превозно средство от един час насам. Джени пресече улицата, прекоси и гробището, вслушвайки се в тишината. Високите треви се огъваха от повея. Ято викащи чайки прелетя над главата й.

Боята на оградата се лющеше. Грамофончета надничаха измежду прътите. Църквата беше малка, бяла, само с един красив стъклопис високо под покрива. Останалите прозорци бяха от обикновено стъкло. Масивната врата беше поодраскана. Джени откри неголям участък прясно окосена трева и седна. Наслади се на свежия мирис.

Чудеше се как бе възможно в това едва различимо петънце на картата да има толкова много неща за рисуване. Дори шест месеца, вместо шест седмици, не биха й стигнали.

Безпокойството я напусна, щом започна да скицира. Може би нямаше да успее да предаде всичко в акварел или маслени бои, но щеше да има графиките. По-късно чрез тях щеше да се завръща в Уинди Пойнт.

Тъкмо се канеше да започне нова рисунка, когато нечия сянка падна върху листа. Пулсът й съвсем мъничко се ускори. Почувства лека топлина. Знаеше кой стои зад нея. Засенчила очите си с ръка, тя вдигна глава към Грант.

— Гледай ти — каза. — Два пъти в един и същи ден.

— Малко селце. — Той кимна към скицника й. — Приключи ли с фара?

— Не, обаче по това време на деня светлината там не е добра.

Какво му ставаше? Трябваше да изпита досада, а не облекчение. Грант се разположи на тревата до нея.

— Та значи сега ще увековечаваш Уинди Пойнт.

— По моя скромен начин — продума Джени сухо и се върна към рисунката си. Нима се радваше, че той бе дошъл? Беше ли го предугадила?

— Още ли си играеш с марки?

— Не, заех се с класическа музика. — Грант се усмихна, когато тя извърна глава към него. — Ти, предполагам, си била откърмена с нея. Малко Брамс преди лягане…

— Предпочитах Шопен. — Джени потупа брадичката си с върха на молива. — Какво направи с пощата си?

— Натоварих я.

— Не видях камиона ти.

— Дойдох с лодката. — Той дръпна от ръцете й скицника и го отвори на първата страница.

— За човек, който така настървено варди частната си собственост — подзе тя разпалено, — нямаш много уважение към вещите на другите.

— Права си… — Грант невъзмутимо отмести ръката й, когато тя се опита да си върне скицника. Бавно го запрелиства и спря, когато стигна до портрета си. Разгледа го внимателно, след което изненада Джени с усмивка.

— Не е зле.

— Направо се разтапям от хвалбата ти.

Той я огледа внимателно.

— Следва да отвърна на жеста — рече бавно.

Грабвайки молива от ръката й, Грант отгърна блокчето на празна страница. За нейно най-голямо учудване започна да рисува с лекотата и увереността на опитен художник. Тя се вторачи в него с отворена уста, докато той си свирукаше и майстореше заврънкулки и вълнисти линии върху листа. Присви очи и на места защрихова рисунъка, след което хвърли скицника в скута й. Джени бавно откъсна очи от него и сведе поглед.

Без съмнение, беше тя. Изкусен, безмилостен шарж. Очите й бяха извити нагоре в крайчетата, прекомерно, почти хищнически. Скулите й представляваха коси, аристократично строги чертици, а брадичката — надменно връхче. Разтворените устни и приповдигната глава й придаваха вид на недоволна кралска особа. Джени разгледа карикатурата и избухна в смях.

— Негодник! — викна тя и наново прихна. — Изглеждам така, все едно заповядвам да обезглавят придворен слуга!

Той можеше да се спаси, ако се бе засегнала, ядосала. Тогава щеше да я отпише като надута, суетна въртиопашка без чувство за хумор. Ала когато звънливият й смях затрептя във въздуха, Грант полетя в пропастта.

— Джени — прошепна той и протегна ръка към лицето й. Смехът й утихна. Тя не знаеше какво би отговорила, дори сърцето й да не бе заседнало в гърлото. Изведнъж въздухът й се стори гъст и напълно застинал. Единственото движение беше това на пръстите, които нежно прибираха назад косите от челото й, а единственият звук — учестеното й дишане. Когато Грант сведе лице към нейното, Джени не се дръпна.

Той се поколеба, макар и за миг, преди да докосне устните й. Деликатно, питащо, целувката му възбуди милиони нервни окончания и у двамата. Пръстите му потръпнаха леко върху шията й. Навярно и той като нея бе усетил внезапния мощен тласък, последван от опияняващо отмаляване.