Нора Робъртс - Ключът на познанието

— Не е честно. — Изражението на Роуина издаде, че това е истина, и накара Зоуи да скочи на крака. — Не е справедливо. Не бива да става така.

— Боговете невинаги са справедливи и често постъпват нечестно. — Трогната от застъпничеството на Зоуи, Роуина стана. — Ние направихме избора си. Би могло да се каже, че и за нас настъпи часът на истината. Е, ще изпълниш ли последната си задача?

Протегна ръка към Дейна и й подаде ключа.

„Странно“, помисли си Дейна.

Краката й се подкосиха, но остана права и тръгна към нея.

— Каквото и обещание или правило да си нарушила, направила си го, за да спасиш живота ни. Ако бъдеш наказана за това, ако вашият свят има такива закони, по-добре е да останете в нашия.

— Нямаше да има ключалки, ако ги бях наблюдавала по-зорко. Те са невинни, Дейна, и страдат заради моята слабост.

— Докога трябва да плащате?

— Докато бъдат освободени, дори по-дълго, ако законът повелява. Вземи това и отвори втората ключалка. Ще им дадеш надежда, както и на мен.

Пит извади стъкленото ковчеже и сините сияния в него затанцуваха. Внимателно го постави на масата и застана от едната страна като страж, а Роуина от другата.

Докато гледаше светлините, сърцето на Дейна се сви.

Бяха останали две ключалки и тя пъхна ключа в едната от тях. Почувства как златото се затопли и по пръчицата пробягна искра, която достигна до пръстите й, когато завъртя китката си.

Чу щракване и звук, подобен на тиха въздишка, след която трите сияния заподскачаха. С мигновен проблясък и ключът, и ключалката се стопиха и изчезнаха.

На стъкления затвор остана само една ключалка.

Роуина се приближи и целуна Дейна по двете бузи.

— Благодаря ти, че използва ума си.

Обърна се и се усмихна на Зоуи.

— Явно идва моят ред.

Чашата й изтрака в чинийката и тя я остави.

— Ще дойдете ли всички в седем вечерта преди новолуние?

— Преди новолуние? — повтори Зоуи.

— В петък в седем — напомни й Брад.

— Е, добре.

— Ще доведеш ли сина си? Обичам децата и бих искала да се запозная с него.

— Саймън? Не желая да го излагам на риск.

— Аз също — увери я Роуина. — Само ще се запозная с него и ще направя всичко възможно да бъде защитен. Няма да се спра пред нищо, за да предотвратя всяка заплаха. Обещавам ти.

Зоуи кимна.

— Ще бъде впечатлен от тази къща. Никога не е виждал такава.

— Нямам търпение. Дейна? Мога ли да разменя няколко думи с теб насаме?

— Разбира се.

Роуина протегна ръка и я поведе към вратата.

— Казвала ли съм ти колко съм възхитена от това, в което си превърнала къщата? — Дейна огледа разноцветните мозайки на пода, копринените драперии и лъскавите мебели. — Особено сега, след като видях как би могла да изглежда, ако не бъде добре стопанисвана.

— Скоро ще стане твоя.

— Все още ми е трудно да го повярвам.

— Особено държа да ти покажа една стая.

Роуина застана пред голяма двукрилна врата и я отвори. Дейна бе въведена в истински рай за една любителка на книгите. Библиотеката бе с висок таван и подиум с красив резбован парапет. В камина от розов гранит пращеше огън и светлината на пламъците се отразяваше в лакирания паркет.

Куполовидният таван бе изрисуван с герои от най-романтичните приказки. Дългите коси на принцесата, затворена в кула, се спускаха през прозореца, принцът тъкмо събуждаше Спящата красавица с целувка, а Пепеляшка обуваше изящната кристална пантофка.

— Невероятно — прошепна младата жена. — Повече от невероятно.

Големите, дълбоки кресла и дивани бяха тапицирани с кожа в цвета на добър портвайн. Масите, килимите и творбите на изкуството също бяха малки съкровища, но Дейна бе покорена от книгите. Бяха стотици, може би хиляди.

— Знаех си, че ще ти хареса — засмя се Роуина. — Погледът ти издава блаженство, сякаш си с умел любовник.

— Нормално е да ти се възхищавам, защото си богиня, но това е върхът на всичко. Кланям ти се.

Истински доволна, Роуина се настани на страничната облегалка на едно кресло.

— Когато Малъри завърши своето изпитание, й предложих подарък по неин избор. Всичко, което бих могла да й дам. Сега предлагам същото и на теб.

— Сключихме сделка. И двете изпълнихме своята част.

— Тя каза същото или нещо подобно. Дадох й портрета, който е нарисувала, докато е била в плен на Кейн. Зарадва се. Какво ще кажеш тези книги да бъдат твои? Надявам се да им се наслаждаваш, когато станеш господарка на това място.

— Всичките?

— Да — отвърна Роуина в нов изблик на смях. — И всичко останало. Ще приемеш ли?