Нора Робъртс - Ключът на познанието

— Тогава наблюдавай. — Той застана до нея. — Но заслужават шанс да се справят сами. Чети. — Сложи ръка на рамото й и сля силата си с нейната. — За да могат и другите да следят какво става.

Роуина кимна и отвори книгата на последната глава.

— „Докато тичаше нагоре по стълбите, страхът я стягаше в зловещата си хватка и сякаш правеше сенките в замъка още по-непроницаеми“.

Когато стигна до площадката, Дейна понечи да тръгне надясно. Имаше десетки стаи и стотици ниши, където би могла да се скрие.

Но за колко време?

Той щеше да я намери. Мракът не бе пречка за него.

Дали щеше да я убие? Кейт се бе спасила накрая, но нейният противник бе човек от плът и кръв.

Как би могла да разбере доколко светът, в който бе попаднала, е творение на Джордън, и доколко на Кейн? А може би до известна степен е плод на откъслечните й спомени за книгата, изопачени от собствения й страх?

Щом чу трошенето на стъкла на долния етаж, рязко се завъртя и видя сянката на Кейн и дългия шал, който бе добил лек синкав блясък от лунната светлина.

Мъглата, вече студена и синя, запълзя нагоре по стъпалата към нея.

— Ще те намеря, Кейт — прошепна той с дрезгав глас. — Винаги те намирам.

„Думи на убиеца“, помисли си тя.

Машинално изрече отговора, без да мисли.

— Няма да ти бъде толкова лесно, колкото с другите.

Обърна се и бързо изкачи следващата поредица стъпала.

„Трябва да спечеля дистанция“, трескаво си помисли тя.

Докато я настигне, щеше да има време да проясни мислите си. Страхът замъгляваше разсъдъка й и ставаше все по-трудно да разграничава собствените си решения от тези на героинята.

Оплете се в паяжини и едва не изпищя, когато полепнаха по лицето и косата й. Но необяснимо как инстинктивното човешко отвращение измести страха от съзнанието й и й помогна да възвърне способността си да разсъждава.

„Открий истината в неговите лъжи“, спомни си тя, когато от устата й започна да излиза пара.

— Аз съм Дейна! — извика тя. — Дейна Стийл, изчадие. Няма да спечелиш тази битка.

В широкия коридор отекна смях, вратите започнаха да се отварят и затварят с трясък, който ехтеше като изстрели, а студената мъгла продължи да пълзи по пода в мрака и достигна до краката й. Капките пот по гърба и слепоочията й се превърнаха в ледени кристали, докато навлизаше със залитане в страховит лабиринт.

Задъхана, тя се завъртя в кръг. Тук коридорите бяха безброй и всеки от тях изглеждаше километри дълъг като в кошмарен сън.

„Той променя историята — осъзна Дейна. — Добавя свои елементи, за да ме обърка. И успява, по дяволите“.

— Избирай — прошепна гласът му в съзнанието й. — Ако направиш неразумен избор, ще полетиш в бездна или ще изгориш. А ако се предадеш, това ще се окаже просто сън.

— Лъжеш.

— Тичай и рискуваш живота си. Спри и си спасена. Избирай — повтори Кейн и тя почувства допира на горещата коприна до шията си.

Ужасено сграбчи шала и докато го раздираше с нокти, одраска кожата си. Задушаваше се и се бореше с илюзията за затягаща се примка около врата й, а в главата й нахлуваше кръв като порой.

След миг отново бе свободна и пред нея имаше само един коридор, който водеше до последното стълбище.

От очите й се стичаха сълзи, докато бягаше натам. Хвана се за парапета, почувствала болка в удареното си коляно, и най-сетне се втурна към една врата. Сграбчи дръжката с хлъзгави пръсти. Бе задъхана и усещаше парене в дробовете и гърлото, когато, залитайки, излезе навън под сребристата лунна светлина.

Озова се на покрива на „Уоч“, високо над долината, където проблясваха светлини. В онези къщи спяха хора, сгушени на топло и спокойни. Познаваше ги, както и те нея. Приятели, роднини, любимият й.

Но бяха толкова далеч от нея и от света, в който бе попаднала.

Бе сама и нямаше къде да избяга.

Затръшна вратата и потърси на каменния парапет нещо, е което да я залости. Ако можеше да задържи убиеца зад нея до разсъмване…

„Не, не убиеца, а Кейн“.

Там бе Кейн.

Тя бе Дейна, Дейна Стийл, и преследвачът й бе по-опасен от всеки убиец.

Облегна се с гръб на вратата и се опита да я затисне е тежестта си. В този миг осъзна, че не е сама.

Видя силует на жена с пелерина, обляна от светлина. Блясъкът на пръстените й изпращаше лъчи към каменните стени. Плащът й се развяваше от вятър, който не издаваше звук.

„Фантомът на замъка — помисли си тя и затвори очи за миг почивка на ума. — Образът, сътворен от Джордън“.

— Той идва. — Бе удивена колко спокойно прозвуча гласът й, когато знаеше, че по петите й е отмъстителен бог или психопат-убиец, а пред нея — духът на покойница. — За да ме убие, да ме спре или да вземе душата ми. В крайна сметка, това е една и съща цел. Имам нужда от помощ.