Нора Робъртс - Ключът на познанието

Но вдигна ръката си и не го видя на нея.

Сърцето й се сви и споменът за изживения ужас избледня пред уплахата, която я обзе, щом разбра, че е загубила пръстена на Джордън. Завъртя се и хукна обратно през гората, за да потърси мястото, където бе паднала.

Или се бе събудила?

Докато тичаше, взирайки се в земята с надеждата да зърне блясъка на злато, за първи път чу зловещо шумолене зад себе си и до гърба й достигна хладна вълна. Беше се излъгала. Не бе сама. Ускори крачките си, но не в сляпа паника. Бе твърдо решена да избяга и да оцелее. Чу го да се приближава зад нея — не тичешком, а с нагло спокойствие. Явно бе сигурен, че ще спечели това надбягване.

„За нищо на света“, зарече се тя. Щеше да го победи, защото не желаеше да намери смъртта си тук.

Едва дишаше, когато излезе от гората и се озова на открито, под ослепителна бяла луна.

„Не е реална — осъзна тя, докато пристъпваше по тревата. — Не трябва да има пълнолуние“.

Наближаваше краят на четириседмичния й срок, който щеше да изтече при новолуние.

Това щеше да бъде краят на нейното изпитание.

Но тук луната бе кръгла и сякаш плуваше по черното небе над сянката на „Уориърс Пийк“.

Продължи по-бавно и притисна ръка към корема си, за да потисне спазъм.

Нямаше бяло знаме с герб над кулата. Прозорците бяха тъмни. Навярно единствените обитатели бяха паяци и мишки.

Защото това бе замъкът от книгата на Джордън.

Бе попаднала в нея и бродеше из страниците й.

— Притежаваш остър ум.

Рязко са обърна. Зад нея стоеше Кейн, точно до гората.

— Това е измама. Още една фантазия.

— Така ли? Познаваш силата на писаното слово, реалността, която оживява в страниците на една книга. Това е неговият свят. Той го е въплътил в роман. Просто те доведох в него. Питах се дали съзнанието ти ще издържи и ето, че се озова тук. Радвам се.

— На какво се радваш? Стигам все по-близо до ключа.

— Така ли? А спомняш ли си какво се случва по-нататък?

— Зная, че това не беше част от книгата. Ти не присъстваше в нея.

— Малки промени. — Кейн вдигна ръка и направи артистичен жест. — Ще доведат до различен развой на събитията. Можеш да бягаш, ако искаш. Ще ти дам възможност за избор.

— Не можеш да ме задържиш тук.

— Може би. Може би ще успееш да намериш изход. Но ако излезеш, губиш. — Пристъпи към нея и развя дълъг бял шал. — А ако останеш, ще умреш. Твоят любим е предначертал смърт в замъка. — Посочи величественото здание, което Джордън бе нарекъл „Уоч“. — Как е могъл да предвиди, че ще бъде твоята?

Тя се завъртя към сградата и побягна.

— Трябва да я върнем.

Флин отчаяно разтри студените ръце на Дейна между дланите си. Бяха я сложили на леглото, с натрупани върху нея одеяла.

— Ако това, което търси, е там — започна Брад, — не бива да го търси сама.

— Няма да я оставя сама. — Осъзнал, че няма друг избор, Джордън стана. — Така няма да успеем. Контактът, присъствието ни край нея, виковете ни, нищо не може да я върне. Брад, искам да намериш Роуина. Доведи я тук, бързо.

— Ще се забави цял час. — Зоуи, която стоеше до краката на Дейна, сега се премести от едната страна на леглото. — Малъри, веднъж тя дойде при нас. Трябва да опитаме отново. Дейна не бива да остава сама. Това е неговата цел. Да ни раздели. Не бива да му позволяваме да я постигне.

— Да я повикаме. Най-силни сме, когато сме заедно. — Малъри протегна едната си ръка към Зоуи, а с другата притисна пръстите на Дейна. — Ще я помолим да дойде.

— Няма да молим. — Зоуи стисна ръката й и очите й светнаха, сякаш е готова за битка. — Този път ще й наредим.

— Как ще заповядате на една богиня да дойде на домашно посещение? — попита Флин.

Брад сложи ръка на рамото му.

— Всичко ще бъде наред, Флин. Ще я върнем.

— Изглежда като момичето от портрета. — Усети парене в гърлото, когато се вгледа в лицето на сестра си. Бе бледо като восък и безизразно. — От твоя портрет, след…

— Ще я върнем — решително повтори Брад. — Слушай, веднага тръгвам за „Пийк“, ще доведа Роуина, Пит или и двамата дори ако трябва да насоча револвер срещу тях.

— Няма да се наложи.

На прага стоеше Роуина, а зад нея Пит.

Дейна тичаше към къщата със сетни сили и се надяваше да се почувства защитена зад каменните стени и прозорците.

Как се развиваше действието в книгата? В коя глава бе попаднала? Дали постъпките й бяха плод на собствения й ум или на писателското въображение на Джордън?

„Мисли — заповяда си тя. — Мисли и си спомни“. Всеки път, когато прочетеше някоя история, ставаше част от нея. Запечатваше се в паметта й. Трябваше само да прогони страха и да възстанови тази.