Нора Робъртс - Ключът на познанието

— Стори ми се подходящо. Имам друга твоя книга с обложка на роман, наречен „Кучеядите“. Изненадващо глуповато и безинтересно четиво, въпреки заглавието. Освен това… Няма значение, все вариации на тази тема.

— Ясно.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — Хвана ръцете му. — След като всичко свърши, ще устроим тържествено сваляне на маскировките и ще подредя книгите ти на подобаващо място.

— Идеята ми допада. — Погледна томчето, а после отново лицето й. — Ще почакаме ли другите?

— Не мога. — Очевидно бе, че не е изненадан от този отговор. — Твърде нетърпелива съм. Струва ми се, че трябва да го направим само двамата.

— Тогава да действаме.

Дейна прокара ръка по силуета на „Пийк“, както бе направила и с екземпляра на Флин. Но този път усети… нещо. Как го бе нарекла Малъри? „Миг на осъзнаване“.

„Да, точно това“, реши тя.

— Тук е, Джордън — прошепна Дейна. — Ключът е в тази книга.

„Съсредоточи се — каза си тя. — Трябва само да го видиш“.

Той се загледа в пръстите й, които бавно се плъзнаха по името му. Дишането й стана учестено.

— Дейна.

— Чувствам го. Топъл е. Очаква ме. Тя ме очаква.

Внимателно прелисти страниците и изведнъж затаи дъх. Книгата падна от ръцете й. Джордън отново извика името й и я хвана, преди да се строполи на пода.

Обзет от ужас, едва успя да я сложи на килима. Долавяше дишането й, но бе станала бледа и леденостудена.

— Върни се, Дейна. Върни се, за бога.

Енергично я разтърси, но тялото й остана неподвижно и главата й се отпусна встрани.

— Къде я отведе, копеле? — Понечи да я изправи, но погледът му се спря на разтворената книга до нея. — Господи.

Повдигна я и я притисна към себе си, за да я стопли и защити. Щом чу гласове в коридора, скочи да отвори вратата, преди Флин да почука.

— Дейна! — Флин се втурна към нея и прокара ръка по лицето й. — Не!

— Той я плени — процеди Джордън през зъби. — Онзи негодник я вкара в книгата. Проклетата книга я погълна.

Почувства силата, която я изтръгна от тялото й. Мигновено бе разбрала целта му. Беше я накарал да изпита болка, за да й покаже на какво е способен, и го бе направил със задоволството на жесток хлапак, който къса крилата на насекомо.

След болката я бе завладял студ. Беше я сковал до костите и те сякаш бяха станали крехки и чупливи като стъкло.

Коварните пипала на синята мъгла я бяха сграбчили и я бяха откъснали от топлия и светъл свят, който познаваше, за да я хвърлят в света на студа и болката. Синият воал я обгръщаше, стягаше ръцете и краката й и я задушаваше, докато започна да се бори за всяка глътка въздух, макар студен и раздиращ като ледени шипове.

Дори когато мъглата се разсея, тя продължи да лежи сама и разтреперана в мрака.

Първото, което изпита, бе паника. Накара я да се свие на кълбо и да простене. Но когато си пое дъх, долови мирис на бор и есенна шума. Гора. Надигна се и усети допира на боровите иглички и сухите листа до дланите си. Щом страхът й започна да отшумява, видя лунните лъчи, които проникват през клоните.

Осъзна, че вече не е толкова студено. Беше ясна и прохладна есенна нощ. Чуваха се гласове на птици, монотонните викове на бухал и приглушеното свистене на вятъра в короните на дърветата.

Докато се изправяше, залитна, подпря се на ствола на едно от тях и едва не заплака от облекчение, когато прокара пръсти по грапавата кора. Беше нещо толкова реално и нормално.

Успя да преодолее световъртежа, облегна се с гръб на дървото и очите й привикнаха към тъмнината.

„Жива съм“, каза си тя.

Не бе пострадала. Чувстваше се малко замаяна, но здрава. Трябваше да намери пътя към дома, а единственият начин да стигне до него бе да се движи.

Въпросът бе накъде. Реши да се довери на инстинктите си и тръгна напред.

Сенките бяха толкова дълбоки, че си представи как потъва в някоя от тях като в бездна. Светлината, която се процеждаше през дърветата, бе сребриста като матовия блясък на неизлъскани мечове.

За миг й хрумна, че листата по дърветата са твърде много за края на октомври.

Стъпи на съчка и пукотът й отекна като изстрел, който я стресна и я накара инстинктивно да подскочи.

— Добре, добре.

Чу ехото на собствения си глас и стисна устни, за да не заговори отново.

Когато сведе поглед към краката си, с удивление видя, че е с износени кафяви кубинки вместо с черните обувки с висок ток, които бе избрала за вечерта.

Бе решила да се облече официално, защото…

Мисълта се губеше и отново изплуваше в съзнанието й, докато най-сетне успя да я улови. Бе държала тоалетът й да подобава на красивия й годежен пръстен.