Нора Робъртс - Карибски романс

Лиз рязко отвори очи. В нея се взираха очите на Джоунъс.

— Наблюдавах как съзнанието ти бавно се пробужда — наведе се той и я целуна. — Беше интересно.

Тя хвана чаршафа и го придърпа леко нагоре. Какво трябваше да каже? Никога не бе прекарвала цяла нощ с мъж, не се бе събуждала редом с него. Зачуди се дали всички те имаха сутрин този примамливо отпуснат и небрежно разчорлен вид, както Джоунъс Шарп. Покашля се.

— Как спа? — попита и се почувства ужасно глупаво.

— Чудесно — усмихна се той и махна спусналия се върху лицето й кичур. — А ти?

— И аз.

Пръстите й продължаваха да мачкат нервно чаршафа. Джоунъс не постави ръката си отгоре. Погледът му, топъл и натежал, накара сърцето й да заудря.

— Малко е късно да се притесняваш от мен, Елизабет.

— Не се притеснявам.

Но бузите й пламнаха, когато докосна с устни голото й рамо.

— Макар че, погледнато от друга страна, това звучи ласкателно. Защото означава… — обърна глава и езикът му се заигра с ухото й. — Че се вълнуваш… Не би ми се искало да ти е все едно дали съм до теб, или не… Поне не толкова скоро.

Възможно ли бе така силно да желаеше на сутринта това, което бе получила до насита през нощта? Едва ли, ако питаше разума, ала тялото й не споделяше същото мнение. Лиз обаче бе свикнала да слуша ума си.

— Сигурно вече е време да ставам — като придържаше с една ръка чаршафа плътно до себе си, тя се повдигна на лакът и погледна часовника. Премига и се вгледа пак. — Не е верен. Не може да е осем и петнадесет!

— Защо да не може?

Той пъхна ръка под завивката и я погали по бедрото. От докосването му сърцето й заби още по-бързо.

— Ами така, защото винаги го навивам за шест и петнадесет!

Троснатият й тон го развесели и му подейства насърчаващо. Нежните леки целувки се спуснаха надолу по ръката й.

— Снощи не го нави.

— Аз винаги…

Лиз млъкна. И бездруго й бе трудно да събере ума си, когато Джоунъс я докосваше, а сега, като си припомни изминалата нощ, съвсем не й беше ясно защо изобщо се опитваше да мисли. Нито будилник, нито дневен график и клиенти й бяха в ума снощи, когато се сгуши в прегръдките му и заспа. Същото беше и в момента. Цялото й същество бе изпълнено единствено с него.

— Винаги какво?

Само да не я разсейваше така с ръцете си… Само ако би могъл да я докосва навсякъде едновременно…

— Винаги се събуждам в шест, независимо дали съм го навила, или не.

— Днес пропусна — засмя се той и я претърколи по гръб. — Това също мога да го приема за комплимент.

— Не ти ли станаха твърде много комплиментите — измърмори тя и понечи да се надигне отново, но Джоунъс я натисна. — Трябва да ставам.

— Не трябва.

— Джоунъс, вече съм закъсняла! Трябва да ида на работа.

Слънчевите лъчи играеха по лицето й. Искаше му се да ги види върху цялото й тяло.

— Единственото, което трябва да направиш, е да се любиш с мен — целуна пръстите й и бавно ги издърпа от чаршафа. — Няма да изкарам деня инак.

— Лодките…

— Вече са в морето, напълно съм сигурен — той хвана в шепи гърдите й. — Луис ми изглежда оправен.

— Да, ала ме е нямало два дни!

— Един повече нищо няма да промени.

Тялото й потръпваше от желание, което бавно обсеби и ума. Обви ръце около него.

— Може и така да е.

Не бе оставала в леглото до толкова късно от детските си години. И се чувстваше точно като малко дете — безгрижна и безотговорна, когато тепърва, в десет часа, захвана да прави кафе. Вярно, Луис можеше да се справи с павилиона и лодките не по-зле от самата нея, но не беше негова работа. Беше нейна. А ето я, че седи тук и си пие кафето кажи-речи по пладне, още разгорещена и тръпнеща от обятията на Джоунъс. Всичко се беше променило, откакто Джоунъс Шарп се появи на прага й.

— Няма смисъл да се претрепваш от бързане — обади се той зад гърба й. — Какво толкова, като те е нямало една сутрин.

Лиз наряза хляб и пъхна филийките в тостера.

— Ами да, след като дори не знам какви заявки имаме по график за днес.

— Лиз!

Джоунъс я хвана за раменете и решително я обърна с лице към себе си. Изгледа я внимателно, за да прецени настроението й, преди да заговори.

— Знаеш ли, у дома във Филаделфия ме смятат за работохолик. Приятелите дори изразяват сериозни опасения за здравето ми поради голямото натоварване, на което се подлагам. Ала в сравнение с теб аз съм просто един пенсионер.

Тя свъси вежди, както правеше, когато опитваше да се съсредоточи. Или когато беше ядосана.

— И двамата правим каквото трябва.