Нора Робъртс: Карибски романс

— Внимателно, моля ви. Качвайте се внимателно, ако обичате. Благодаря.

Лиз взе билета от мъж с бронзов тен и ярка риза на палми, после търпеливо изчака жена с две обемисти плетени кошници да придърпа още една.

— Дано не си го изгубила, Мейбъл. Казах ти да стои у мен.

— Не съм го изгубила — отвърна сприхаво жената и измъкна малкото синьо листче.

— Благодаря. Моля да заемете местата си.

След още няколко минути всички се бяха настанили и Лиз също отиде до своето място на носа.

— Добре дошли на борда на „Фантазия“, дами и господа.

Така, с още пет-шест други мисли в главата, тя започна встъпителния си монолог. Кимна разсеяно на мъжа върху кея, който метна вътре въжето, преди Лиз да включи двигателя. Гласът й беше приятен и непринуден. Погледна пак часовника си — вече закъсняваха от графика с петнадесет минути. Огледа за последен път брега, покрит с шезлонги и изтегнати, блестящи от плажното масло тела, които сякаш се предлагаха в жертвоприношение на слънцето. Не можеше повече да чака и да отлага отплаването.

Лодката се заклати леко, отдели се от пристана и пое курс на изток. Макар умът й да бе зает с друго, Лиз майсторски направи завоя от брега навътре в морето. Можеше да управлява със затворени очи. Раздвиженият от лодката въздух, лъхащ я в лицето, бе мек и вече топъл, въпреки ранния час. Безобидни, пухкави бели облачета изпъстряха хоризонта. Разцепваната от моторницата вода беше чиста и синя, точно както обещаваха пътеводителите. Дори след изминалите десет години Лиз не смяташе всичко това за разбираща се от само себе си даденост, особено що се отнасяше до работата й. Може би се дължеше отчасти на цялата атмосфера, която караше тялото да се отпусне и проблемите да изчезнат.

Зад нея, в дългата лодка, наподобяваща по форма куршум, осемнадесет пътника седяха на тапицирани пейки. Вече се чуваха оживените им възклицания при вида на рибните пасажи и другите морски обитатели, които се виждаха през остъкленото дъно. Едва ли в момента някой от тях се сещаше за оставените у дома грижи.

— Ще минем край Северния Райски риф — подхвана тя с нисък, мелодичен глас. — Дълбочината варира от десет до двадесет метра. Видимостта е отлична, така че ще може да се любувате на колониите от корали — клонести, ветрилообразни и различни други, ще видите морски звезди, огромни рапани, пъстроцветни риби — папагали и многобройни кохорти от малки, пъргави рибки, които винаги се движат заедно на големи пасажи. Ще ви покажа друга една, която едва ли е най-красивото морско същество, но е интересна с това, че всички се раждат женски и снасят яйца, преди да сменят пола си и да се превърнат в активни мъжки индивиди.

Лиз стабилно поддържаше курса с постоянна скорост. Продължи с описанието на изящно обагрената райска риба, плашливите сребристи рибки с малки устички, на интригуващите, ала опасни морски таралежи. Клиентите й щяха да намерят информацията за полезна, когато тя спреше за два часа на рифа Паланкар, за да даде възможност на желаещите да се гмуркат или поплуват.

Беше правила това пътешествие безброй пъти. Макар и обичайно, то никога не й се бе струвало отегчително и еднообразно. И сега, както всеки път, с наслада се отдаваше на чувството за волност, радваше се на морската шир, лазурното небе и равномерното бръмчене на мотора. Лодката беше нейна, както още три други и малкия панелен павилион близо до брега. Упорито беше работила за всичко това, месеци наред се бе трудила усилено с пот на челото, когато разноските бяха големи, а приходите слаби. Но го постигна. Десет години борба си заслужаваха, за да придобие и притежава нещо свое. Да обърне гръб на родното място, да остави всичко познато, беше една ниска цена, която плати за спокойствието на духа си.

Малкият китен остров Косумел в мексиканските карибски води наистина осигуряваше душевно спокойствие. Сега той бе нейният дом, единственият, който имаше значение. Тук я приемаха и уважаваха. Никой на острова не знаеше за унижението и болката, които бе преживяла, преди да дойде в Мексико. Тя рядко се сещаше за тях, макар да имаше кой живо да й ги напомня.

Фейт. Само мисълта за дъщеря й я накара да се усмихне. Фейт беше едно малко скъпоценно съкровище, ала сега се намираше ужасно далеч. Оставаше още месец и половина, докато се върне за лятната ваканция.

Изпрати я при баба й и дядо й в Хюстън за нейно добро, повтаряше си Лиз, когато болката от самотата ставаше прекалено остра. Образованието на Фейт бе по-важно от нуждите на майка й. Лиз беше работила, рискувала, беше се борила, за да може Фейт да има всичко, което заслужава, всичко, което би имала, ако баща й…