Нора Робъртс: Карибски романс

— Моля ви, запазете спокойствие. Уверявам ви, че няма нищо, което тук да представлява някаква опасност за вас.

Мъж с фотоапарат „Никон“ на шията и оранжева козирка върху плешивата си глава я изгледа продължително. Изразът му беше напрегнат.

— Госпожице, по-добре се обадете по радиостанцията на полицията.

Лиз хвърли поглед надолу към кристалночистите, прозрачни води. Сърцето й се качи в гърлото и сякаш я задуши. Сега й стана ясно защо Джери не беше дошъл. Той лежеше върху бялото пясъчно дъно с котвена верига, омотана около гърдите му.

Веднага щом самолетът спря да рулира, Джоунъс взе сака си и нетърпеливо зачака пред вратата. Когато тя се отвори, отвън нахлу горещ въздух и боботенето на двигатели. Той кимна късо на стюардесата и заслиза по стръмната метална стълбичка. Нито имаше време, нито желание да се любува на палмите, пищното обилие от цветя и приказно синьото небе. Вървеше бързо и целенасочено, с вперени напред, присвити срещу слънцето очи. С тъмния си костюм и прилежно стегнатата вратовръзка би могъл да мине за бизнесмен, пристигнал на Косумел не за развлечение, а по работа. Каквато и скръб, какъвто и гняв да изпитваше, те бяха грижливо прикрити зад безстрастното му, непроницаемо изражение.

Залата беше малка и шумна. Американци, дошли на почивка, стояха на групи и се смееха или бродеха объркано. Макар да не знаеше испански, Джоунъс мина бързо през митническата проверка и се озова в тясно и задушно помещение, където хората чакаха за коли и джипове под наем. Петнадесет минути след кацането той вече седеше зад волана на едно комби. Изкара го от паркинга и се насочи към града, пъхнал карта в сенника над предното стъкло.

Точно преди двадесет и четири часа Джоунъс седеше в просторния си, елегантно мебелиран и снабден с климатична инсталация кабинет. Току-що бе спечелил едно проточило се, тежко дело, за което се изискваха всичките му умения и планини от работа. Клиентът му беше почтен гражданин, обвинен в углавно престъпление, за което го чакаше най-малко десетгодишна присъда. Той прие хонорара и благодарностите му, като избегна, доколкото бе възможно, шумотевицата около разрешаването на случая.

Канеше се да си вземе първия отпуск от година и половина насам. Изпитваше задоволство, приятна умора и оптимизъм. Две седмици в Париж изглеждаха чудесна и заслужена награда за дългите месеци работа. Париж с неговата вечна, неостаряваща изисканост, с прохладните паркове, удивителните музеи и с несравнимата храна беше точно това, от което Джоунъс Шарп имаше нужда.

Когато позвъниха от Мексико, му потрябва известно време, докато разбере. Отговори, че да, наистина има брат на име Джеръмая и първата му мисъл беше, че Джери отново се бе забъркал в някаква неприятност и ще трябва за пореден път да пуска в ход връзки и да поръчителства за него.

Вече затворил телефона, той изобщо не бе в състояние да мисли. Като замаян нареди на секретарката си да отмени всичко, уредено за Париж, и да се погрижи за полет до Косумел на следващия ден. После вдигна слушалката, за да се обади на родителите си и да им каже, че синът им е мъртъв.

Пристигна в Мексико, за да идентифицира тялото на брат си и да го откара вкъщи за погребението. Сега с още по-голяма сила изпита мъката, както и чувство за неизбежност. Джери винаги бе живял на ръба на бедата. Този път беше прекрачил границата. От дете предизвикваше съдбата. За удоволствие. Веднъж се беше пошегувал, че Джоунъс се бе заел да учи право, за да намира най-ефикасния начин да го измъква от кашите, които вечно забъркваше. Може би в известен смисъл това бе вярно.

Джери беше мечтател, Джоунъс — реалист. Джери беше непростимо мързелив, а Джоунъс — работохолик. Те бяха… Да, вече наистина бяха като двете страни на една монета. Джоунъс се чувстваше така, сякаш част от него бе завинаги заличена.

Стигна до полицейското управление в Сан Мигел. Пристанището представляваше гледка, която си заслужаваше да бъде нарисувана. Множество малки рибарски лодки бяха изтеглени върху тревата, огромни сиви кораби стояха на котва гордо и самодоволно, туристи в къси панталони и ярки ризи на цветя се разхождаха по вълнолома. Водата се плискаше и насищаше въздуха с мирис на море.

Джоунъс слезе от колата и се отправи към сградата на полицията. Предстоеше неизбежното нагазване в тресавището на бюрокрацията, съпровождаща всяка насилствена смърт.

Капитан Моралес беше стегнат, делови мъж, роден на острова и страстно отдаден на дълга си да го защитава. Наближаваше четиридесетте и очакваше раждането на петото си дете. Гордееше се със своето положение, образование и семейство, макар този ред често да се променяше. В основни линии той беше кротък човек, който с удоволствие слушаше класическа музика и ходеше на кино в събота вечер.