Нора Робъртс: Карибски романс

Неусетно по бузите й се търколиха сълзи. Джери беше толкова жизнен, толкова преизпълнен с онази младежка, перчеща се самонадеяност. Твърде кратко го познаваше, за да го нарече приятел, но той беше спал в стаята на дъщеря й, дрехите му лежаха в нейния гардероб.

Сега й се искаше да го бе слушала по-внимателно, да се бе държала по-мило. Беше я канил да пийнат заедно, а Лиз го бе отпъждала, защото трябваше да свърши някаква работа. Сега й беше жал, беше й пусто и тъжно. Ако му беше отделила един час от живота си, може би щеше да научи кой беше, откъде беше, защо бе мъртъв сега.

На вратата се почука и тя притисна с ръце бузите си. Глупаво е да плаче, каза си. Сълзите никога нищо не решават. Джери Шарп беше мъртъв, ала какво общо имаше Лиз с това?

На път към вратата изтри лицето си. Главата обаче я беше поотпуснала. Реши, че най-добре беше веднага да се обади на Моралес и да уреди прибирането на дрехите. В крайна сметка тя наистина нямаше нищо общо с цялата тази история. Това бе последната й мисъл, когато отвори.

И първия момент само зяпна втрещено. Тениската, която още държеше в ръце, се изплъзна от пръстите й. Залитна крачка назад, разширила очи от ужас. Стори й се, че вижда като през мъгла и премига. Мъжът, който стоеше на прага, бе вторачил в нея обвинителен поглед.

— Дже… Джери — успя да промълви Лиз и за малко да изпищи, когато той пристъпи напред.

— Елизабет Палмър?

Тя поклати вдървено глава. Не беше суеверна. Имаше практичен ум и вярваше само в реалните неща. Когато някой умре, връщане назад няма. Но ето че Лиз стоеше в дневната, вентилаторите се въртяха, а насреща й през вратата стоеше Джери Шарп. Чу го да се обажда отново:

— Вие ли сте Елизабет Палмър?

— Аз те видях — долови и собствения си изтънял глас, като не можеше да откъсне поглед от лицето на мъжа. Приятната, самоуверена външност, трапчинката върху брадичката, сивите очи под дебели тъмни вежди. Лице, което тласка жените към всякакви рискове, събужда у тях лудо желание за авантюри и приключения. — Кой сте вие?

— Джоунъс Шари. Джери беше мой брат. Брат — близнак.

Тя усети, че коленете й треперят и побърза да седне. Не, не е Джери, каза си, щом сърцето й се поукроти. Косата бе също толкова тъмна, също така гъста, ала бе грижливо сресана, липсваше й небрежната разпиляност като на Джери. Лицето бе по същия начин привлекателно, със силно изразени черти, но никога не бе виждала очите на Джери тъй ледени и сурови. А и този мъж беше облечен с костюм, който носеше така, сякаш се беше родил в него. В стойката му се долавяше сдържан гняв и нетърпение. Трябваше й миг, само миг, преди самата ги да избухне.

— Направихте го нарочно! — дланите й бяха влажни и Лиз ги изтри в коленете си. — Безподобна, отвратителна постъпка! Знаехте какво ще си помисля, щом отворя вратата!

— Трябваше да видя как ще реагирате.

Тя се облегна назад и си пое дълбоко дъх.

— Вие сте мерзавец, господин Шарп!

За първи път устните му се извиха. Нагоре. Съвсем леко.

— Може ли да седна?

Лиз му посочи стол.

— Какво искате?

— Дойдох да прибера нещата на Джери. И да говоря с вас.

Той седна и без да бърза се огледа наоколо. Това не беше естествено любопитния, ала вежлив поглед, който си позволява непознатият, влязъл в нечий дом, а изпитателно, напрегнато изучаване. Дневната беше малка, едва ли по-голяма от собствения му кабинет. Докато той самият предпочиташе убити тонове и изчистени линии, Лиз Палмър се беше спряла на ярки, контрастиращи цветове и причудливи украшения. По стените висяха няколко индиански маски, тъкани килимчета с различен размер и шарка бяха разпръснати върху пода. Слънчевата светлина, сега вече здрачаваща се, влизаше на ивици през червените щори. Голяма синя керамична ваза стоеше върху плетена покривка на масата, но жълтите листенца на цветята бяха започнали да окапват. Лакираната дървената повърхност на масата не блестеше, а беше покрита със слой прах.

Лиз мълчеше и докато мъжът оглеждаше стаята, тя самата го разглеждаше. Свитото й от шока гърло се беше отпуснало. Огледален образ на Джери, помисли си. Не бяха ли огледалните образи нещо като негатив? С него едва ли би й било весело и забавно. Внезапно изпита непреодолимо желание да го отпрати, да го изгони веднага и завинаги. Пълна глупост, рече си. Той бе просто един човек, човек, който нищо не означаваше за нея. Освен това бе загубил брат си.

— Моите съболезнования, господин Шарп. Трябва да ви е много тежко.

Погледът му така бързо се върна и прикова в нея, че Лиз отново се стегна. Не я смути това, че мъжът оглеждаше дома й сантиметър по сантиметър, ала не можеше да стои безразлично и равнодушно, когато разглеждаше и нея по същия начин.