Нора Робъртс - Карибски романс

— Има случаи, капитане, когато е по-мъдро да не се използват определени права. Мисля, спокойно мога да заявя, че ние, тримата тук, желаем, в общи линии, едно и също — стана и поднесе запалка към върха на пурата в ръката на Моралес. — Ще получите нужния ви списък, капитане. Но има и още нещо.

Моралес вдигна поглед и зачака.

— Пабло Манчес — каза Джоунъс и отбеляза със задоволство как очите на Моралес се присвиха.

— Какво за Манчес?

— Той е на Косумел. Или поне беше — обясни Джоунъс. — Брат ми се е срещал с него на няколко пъти в тукашните барове и нощни клубове. Може би ви интересува също и Дейвид Мериуърт, американец, подвизаващ се в Акапулко. Явно той е запознал брат ми със съучастниците си на острова. Ако се свържете с властите в Щатите, ще откриете, че Мериуърт има впечатляващо криминално досие.

С акуратния си почерк Моралес записа името, макар да нямаше вероятност да го забрави.

— Благодаря за информацията. Между другото, за в бъдеще, господин Шарп, ще съм ви още по-признателен, ако не се пречкате на пътя ми. Буенас тардес, госпожице Палмър.

След малко бяха на улицата.

— Не обичам да ме заплашват — каза Лиз. — Той именно това правеше, нали? Заплашваше да ме пъхне в затвора!

Съвсем спокоен, дори леко развеселен, Джоунъс запали цигара.

— Капитанът само изтъкваше възможностите и правата си, нашите също.

— Да, ама теб не те заплашваше със затвор — промърмори тя.

— Той не се безпокои толкова за мен, колкото за теб.

— Да се безпокои ли?

Лиз се закова с ръка върху дръжката на колата, която Джоунъс бе взел под наем.

— Той е добро ченге, а ти си от неговите подопечни.

Тя погледна намръщено към сградата на полицията.

— Странен начин да показва загрижеността си.

Отнякъде изникна опърпано момченце и галантно й отвори вратата. Още преди да протегне ръка, Лиз вече бъркаше в чантата си за монета.

— Грасиас.

То погледна монетата, ухили се като видя стойността й и кимна одобрително.

— Буенас тардес, сеньорита.

Точно толкова галантно затвори вратата след нея, а монетата изчезна в джоба му.

— Хубаво, че не идваш често в града — подхвърли Джоунъс.

— Защо?

— Ще се разориш за една седмица.

Тя извади шнола и върза косата си назад.

— Защото дадох на момченцето двадесет и пет песо ли?

— Колко още даде на другото хлапе, преди да влезем при Моралес?

— Нали купих нещо от него.

— Да, бе — той подкара. — Вярно, имаш вид на човек, който не може да изкара до края на деня без пакетче дъвки.

— Сменяш темата.

— Правилно. Я ми кажи сега къде е най-доброто място, откъдето мога да купя продукти за чилито.

— Искаш да ти го сготвя довечера ли?

— Поне ще ти отвлече ума от всичко останало. Направихме каквото можахме за момента — добави. — Тази вечер ще отмаряме.

Щеше й се да вярва, че е прав. А и наистина, от нерви и напрежение наистина се чувстваше като смазана.

— Готвенето за отмора ли го броиш?

— Яденето. Просто е неизбежно обстоятелството, че трябва първо да го сготвиш.

Звучеше толкова абсурдно, че Лиз премълча. След малко се обади.

— На следващия ъгъл завий наляво. Казвам ти какво да купиш, ти го купуваш, после изчезваш от погледа ми.

— Става.

— Чистенето е за теб.

— Нямаш грижа.

— Спри тук — нареди му. — И помни, че сам го поиска.

Лиз никога не жалеше материала, когато готвеше, включително и мексиканските подправки, които в оригиналния си тукашен вид бяха много по-силни от продаваните в обикновения американски супермаркет. Вкус към мексиканската кухня и юкатанските специалитети доби още като дете, докато пътуваше из полуострова с родителите си. Не си падаше особено по кулинарните занимания и, когато беше сама, често минаваше само с по някой сандвич, ала ако се хванеше с желание да сготви нещо, правеше го повече от задоволително.

Може би до известна степен й се искаше да впечатли Джоунъс. Защо да не го признае? Навярно е съвсем нормално и естествено една жена да иска да впечатли някого със своите кулинарни умения.

Подобни мисли се въртяха в ума й, докато приготвяше салата по стара индианска рецепта на маите. Обели авокадото и го наряза на тънки парченца, после и доматите. Странно, но действително бе започнала да се чувства по-спокойна и отпусната.

Последните няколко дни се оказаха тежки, почти всичко, което й се налагаше да върши, беше необичайно. Истинско облекчение изпитваше да не взема по-важни жизнени решения от това, по кой най-добър начин да нареже плодовете и зеленчуците. Накрая, след като отдели на външното оформяне повече старания от нужното, тя остана доволна от контрастиращите зелени, червени и жълто-оранжеви цветове. Всъщност това беше единствената салата, която Фейт скланяше да хапне, и то само защото я смяташе за достатъчно красива. Лиз не усети, че се усмихва, захванала да кълца лука и чушките. Добави щедра доза чесън и ги сложи да се задушат.