Нора Робъртс - Карибски романс

— Прескочих само набързо — отвърна Джоунъс. И той като Лиз попиваше всяка подробност. — Малко работа… — Хвърли към нея многозначителен поглед. — Малко удоволствие.

Мъжът обърна глава и я изгледа оценяващо.

— Че как иначе!

Като мислеше трескаво, Лиз протегна ръка.

— Здравейте. Щом Джери е толкова невежлив и не ни запознава, ще го направим сами. Аз съм Лиз Палмър.

— Дейвид Мериуърт — той хвана ръката й в двете си длани. Бяха гладки и меки. — Маниерите на Джери може и да не ги бива много, но вкусът му е на ниво.

Тя се усмихна с надеждата да го прави подобаващо.

— Благодаря.

— Вземи си стол, Мериуърт — Джоунъс извади цигара. — Само за да свалиш ръцете си от моята дама.

Каза го с добродушния, шеговит тон, неизменно присъщ на Джери, ала очите си бяха на Джоунъс — остри, бдителни, с безмълвно отправеното й наново предупреждение да се държи предпазливо.

— Няма да откажа чашка кафе — Дейвид издърпа стол и седна, след като хвърли поглед на часовника. — Да се видим набързо. Та как, казваш, вървят нещата на острова? Гмуркаш ли се често?

Джоунъс изви насмешливо устни и, без да мигне, отвърна нехайно:

— Не се оплаквам.

— Това да се чува. Аз сам се канех да прескоча към теб, но не бях в Щатите две седмици. Едва снощи се върнах — той сложи две бучки захар в кафето, което келнерът донесе и постави пред него. — Бизнесът върви, приятел. Наистина си го бива.

— С какво се занимавате, господин Мериуърт?

Той се ухили широко насреща й, после намигна на Джоунъс.

— Продажби, мила. Внос-износ, тъй да се каже.

— Наистина? — гърлото й беше пресъхнало и Лиз отпи от кафето си. — Трябва да е интересно.

— Има си своите прелести — Мериуърт се извърна така, че да я погледне в лицето. — Та откъде, значи, ви изнамери Джери?

— На Косумел — тя хвърли на Джоунъс твърд поглед. — Партньори сме.

Дейвид остави бавно чашата си.

— Така ли?

Можеха да я оплескат, ако вземеше сега да й противоречи, помисли Джоунъс.

— Така е — потвърди.

Дейвид сви рамене и пак вдигна чашата.

— Щом шефът няма нищо против, на мен ми е все тая.

— Правя нещата както смятам за добре — подхвана Джоунъс, — или не ги правя изобщо.

— Не ще и дума — ухили се Дейвид. Като израз на съгласие, може би. Или пък му се беше сторило забавно напереното изказване. — Слушай, от известно време не съм в течение. Доставките все така гладко ли вървят?

Тези думи погребаха и последните му надежди. Намереното в банковия сейф беше истина и принадлежеше на Джери. Джоунъс започна да си маже филийка с масло така, сякаш цялото време на света беше негово. Под масата Лиз докосна крака му, разчитайки да го разбере като жест на утеха. Той изобщо не я погледна.

— Защо да не вървят?

— Това е най-изпипаната работа, която ми е попадала — заяви Дейвид, като се огледа предпазливо към съседните маси. — Не ми се ще нещата да се издънят.

— Прекалено много се притесняваш.

— Ти си тоя, дето трябва да се притеснява — отбеляза Дейвид. — Не аз си имам вземане-даване с Манчес. Теб те нямаше тук миналата година, когато той се погрижи за ония двамата колумбийци. А аз бях. Ти се занимаваш с доставките, аз си гледам търговията. Спя по-спокойно.

— Аз само се гмуркам — отвърна Джоунъс и изтръска пепелта от цигарата. — Спя си чудесно.

— Бива си го, нали? — ухили й се пак Дейвид. — Знаех си, че Джери е тъкмо човекът, който му е нужен на шефа. Карай все така, малкия, гмуркай се. — Той чукна чашата си в тази на Джоунъс. — Толкова по-добре за мен.

— Вие двамата май отдавна се познавате — обади се усмихната Лиз. Под масата мачкаше салфетката в скута си.

— Бая време, а Джери?

— Ъ-хъ, бая.

— Сприятелихме се преди шест… Не, седем години. Действахме по една баламска далавера в Лос Анджелис. Щяхме да измъкнем онези двадесет хиляди от старата дама, ако дъщеря й не се беше усетила — Дейвид извади тънка табакера. — Брат ти те отърва тогава, нали? Адвокатът от Източното крайбрежие.

— Ъ-хъ.

Джоунъс си спомняше задействаните връзки и изпращането на гаранцията.

— Пък аз съм се установил тук от вече близо пет години. Същински бизнесмен — той шляпна Джоунъс по ръката. — Къде-къде по-добре от дребните игрички, а, Джери?

— Парите са по-добри.

Дейвид се разтресе в смях.

— А бе, защо не ви разведа вас двамата из Акапулко тази вечер?

— Трябва да се връщаме — Джоунъс даде знак на келнера да донесе сметката. — Работа, нали знаеш?

— Ясно — той кимна към входа на ресторанта. — Ето го и клиентът ми. Другия път се обади, като дойдеш.