Нора Робъртс - Карибски романс

— Не те ли гони неустоимо желание да смениш чаршафите и да събереш кърпите?

Лиз се усмихна и неловкостта изчезна.

— И през ум не ми минава.

— Лиз, когато всичко това свърши, когато остане зад гърба ни, ще ми разкажеш ли за онази част от живота си?

Тя се извърна към него, но и двамата усетиха как разстоянието помежду им сякаш се увеличи.

— Когато всичко това свърши, ще е безсмислено да ти го разказвам.

Джоунъс стана и се приближи. С жест, който я свари съвсем неподготвена, хвана ръцете й. Повдигна едната към устните си, после и другата.

— Не съм сигурен — прошепна. — А ти?

Лиз не бе сигурна за нищо, когато гласът му беше тъй благ, а ръцете нежни. За момент просто стоеше и попиваше усещането да си жена, към която един мъж се отнася мило. После отстъпи назад. Не защото го искаше, а понеже си даваше сметка, че бе длъжна да го направи.

— Джоунъс, веднъж ти ми каза, че имаме един и същи проблем. Тогава не се съгласих с теб, ала то е вярно. След като този проблем се разреши, между нас няма да има нищо общо. Твоя живот и моя ги дели нещо значително по-съществено, отколкото километрите.

Той пак се сети за своя дом и внезапно появилото се желание да го сподели с нея.

— А не би трябвало.

— Може би някога щях да мисля така.

— Ти живееш в миналото — хвана я за раменете Джоунъс, този път не така нежно. — Сражаваш се с призраци.

— Дори и да имам своите призраци, не живея в миналото. Не мога да си го позволя — тя посегна да махне ръцете му от раменете си. — Не мога също и да се самозалъгвам относно теб.

Обзе го желание да я вдигне и отнесе на канапето, да й докаже, че греши. Но устоя. Не един път уменията от съдебната зала и прилаганата там тактика му помагаха да спечели и в личните взаимоотношения.

— Нека оставим засега нещата по твоему — каза спокойно. — Ала случаят не е приключил. Гладна ли си?

Като не бе сигурна дали думите му трябва да я разтревожат, или успокоят, Лиз кимна.

— Малко.

— Хайде тогава да закусваме. Имаме предостатъчно време до излитането на самолета.

Нямаше му вяра. Макар по време на закуската Джоунъс да поддържаше лек и безгрижен разговор, Лиз седеше нащрек, готова за противодействие. Знаеше, че е умен мъж. Беше убедена, че не се отказва от преследваната цел и постига своето, независимо колко време ще му отнеме. Себе си тя смяташе за достатъчно силна жена, която спазва дадените обещания, дори тези, направени пред самата нея. Никой мъж, та било то и Джоунъс, не можеше да я отклони от пътя, поет преди десет години. В живота й имаше място само за любовта към Фейт и към работата.

— Не мога да свикна в такъв ранен час да ям нещо, което ще прогори дупка в стомаха ми.

Лиз гълташе с удоволствие въз лютивия миш-маш от чушки, лук и яйца.

— Моят е огнеупорен. Но трябва да опиташ чилито, което аз правя.

— Да го смятам ли като предложение ти да ми готвиш оттук насетне?

Тя вдигна очи. Щеше й се той да не се усмихваше по този начин.

— Дали го правя за един, или за двама, е все едно. Ала ми се струва, че нямаш проблеми в кухнята.

— О, да, справям се, разбира се. Работата обаче е там, че крайният резултат не си заслужава труда — Джоунъс се наведе напред и прокара пръст по китката й. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз купувам продуктите и дори после чистя, а ти се справяш с чилито.

Лиз се усмихна, но дръпна ръката си.

— Въпросът е дали ти ще се справиш с него. Като нищо ще опърли изнежения организъм на един адвокат.

Доволен от почти приетото предложение и отправеното в добавка предизвикателство, Джоунъс пак хвана ръката й.

— Защо да не опитаме? Тази вечер.

— Добре — тя се помъчи да свие и издърпа пръсти, ала постигна само това, че се преплетоха с неговите. — Не мога да ям, като държиш ръката ми.

Той погледна надолу.

— Имаш още една.

Лиз се засмя, въпреки че направи нов опит да се освободи.

— Полагат ми се две.

— Ще ти я върна. По-късно.

— Хей, Джери!

Усмивката не слезе от лицето му, просто замръзна там. Единствено изразът в очите му се промени. Прикова ги в Лиз настойчиво и предупредително. Ръката му остана върху нейната, само дето я стисна по-здраво. Посланието бе съвършено ясно — тя не трябваше да прави нищо и да не казва нищо, докато той не намести парченцето от мозайката.

Джоунъс се извърна и грейна в усмивка. Лиз потръпна. Това беше усмивката на Джери. Не на Джоунъс.

— Защо не ми се обади, че си пристигнал?

Висок, загорял мъж с пясъчноруса коса и акуратно поддържана брадичка отпусна ръка на рамото му. Лиз долови отблясъка на диамант върху пръста му. Млад е, отбеляза, решила да запомни всичко, което можеше. Малко над тридесетте, облечен с елегантна, изискана небрежност.