Нора Робъртс - Карибски романс

— Не си носех бански — опря тя ръце в края на басейна и се измъкна горе. Водата се стичаше по тялото й. — Купих този и го писах в сметката на стаята.

Джоунъс се улови, че я зяпа. Краката й започваха едва ли не от кръста. Мина му мисълта какви ли бяха на допир.

— Хубав е.

Лиз взе хавлията си.

— Скъп е.

Той само повдигна вежда.

— Мога да си го приспадна от наема.

Устните й лекичко се извиха.

— Не можеш — каза и започна да трие косата си. — Ала след като си адвокат, мисля, че ще намериш начин да го приспаднеш от нещо друго. Запазила съм касовата бележката.

Изненада го собственият му смях.

— Браво! Знаеш ли, не останах с впечатлението, че имаш кой знае колко добро отношение към адвокатите.

Нещо се мярна в очите й.

— Старая се да нямам никакви отношения.

Той взе кърпата и нежно избърса лицето й.

— Бащата на Фейт адвокат ли е?

Без да бе помръднала дори, тя сякаш се отдалечи от него.

— Не те засяга, Джоунъс.

— Но засяга теб.

— Всъщност, да. През последните няколко седмици доста често мислех за това, ала то си е моя грижа.

Той преметна хавлията през раменете й и я притегли по-близо към себе си.

— Бих искал да ми разкажеш.

Гласът му, помисли Лиз, бе тъй благ и подкупващ, караше я да отвори сърцето и душата си. Като го гледаше сега, бе готова да повярва, че Джоунъс наистина се интересуваше, че искаше да разбере. Тази част от съществото й, която вече го обичаше, се нуждаеше от вярата, че не му бе безразлична, че той се вълнуваше от нея.

— Защо?

— Не зная. Навярно заради този поглед в очите ти. На човек му идва да направи нещо, за да го пропъди.

Брадичката й съвсем леко се вирна.

— Нямам нужда от състрадание.

— Мисля, че не състрадание е точната дума.

Неочаквано той отпусна чело върху нейното. Внезапно се почувства грохнал. Беше се уморил да се бори с призраци и демони, да търси отговори.

— Проклятие…

Тя стоеше нерешително, без да помръдва.

— Добре ли си?

— Не! Не съм!

Отдръпна се и тръгна към другия края на алеята, където сред наредени в кръг бели камъчета имаше саксия с нежни оранжеви цветя.

— Много неща, които ги каза днес, са верни. Изобщо много от нещата, за които си говорила досега, са верни. Но аз нищо друго не мога да сторя.

— Не зная какво очакваш да ти отговоря.

— Нищо — почувствал се неимоверно уморен, Джоунъс прокара ръце през лицето си. — Опитвам се да живея, примирил се с факта, че брат ми е мъртъв и че е бил убит заради решението си лесно да спечели пари, като се занимава с наркотрафик. Джери имаше ум, ала винаги го използваше по най-лошия начин. Всеки път, щом се погледнех в огледалото, се питах защо е така.

Лиз се озова до него. Не бе в състояние, не се и опита да възпре порива. Той страдаше. За първи път тя прозря под повърхността и видя болката му. Знаеше какво е да живееш с болка.

— Двамата сте различни, Джоунъс. Не смятам, че той беше лош, просто слаб. Да скърбиш за него е едно, а да се обвиняваш за това, което е правил, и за това, което се случи с него, е друго.

Джоунъс не подозираше, не беше съзнавал, че се нуждае от утеха, но ръката й, почиваща върху рамото му, накара нещо вътре в него да се отпусне.

— Аз бях единственият, който до известна степен можеше да му влияе, да го поддържа на някакво ниво. Обаче настъпи момент, когато просто се уморих да направлявам два живота.

— Наистина ли мислиш, че би могъл да го спреш, да предотвратиш действията му?

— Не зная, може би. Това е още едно нещо, с което ще трябва да живея занапред.

— Я, чакай малко! — Лиз пак го хвана за ризата по същия начин, както бе сторила днес следобед. Лицето й сега не изразяваше съчувствие, а раздразнение. Той не знаеше, че бе имал нужда и от това. — Бяхте братя, близнаци, ала отделни личности. Джери не беше дете, което да бъде наглеждано и наставлявано. Беше зрял мъж, който е вземал своите решения.

— Там е белята. Джери така и не порасна.

— Но ти си пораснал. За това ли смяташ да се наказваш?

Именно това правеше, едва сега ясно осъзна той. Беше се върнал вкъщи и погребал брат си, беше утешил, доколкото съумя, родителите си, и не престана да се самообвинява, че не бе предотвратил нещо, което дълбоко в сърцето си знаеше, че бе неизбежно.

— Трябва да открия убиеца, Лиз! Не мога да се отърва от всичко останало, ако не го направя.

— Ще го открием! — тя поривисто допря буза в неговата. Понякога най-беглият човешки допир може да облекчи море от болка. — И тогава всичко ще свърши.