Нора Робъртс - Карибски романс

— Ало?

— Мамо? — обзе я едновременно радост и чувство за вина при гласа на майка й. — Аз съм.

— Лиз! — Роуз Палмър изпитваше подобни усещания. — Не те очаквахме да се обадиш. Последното ти писмо току-що пристигна тази сутрин. Да не се е случило нещо?

— Не, не, всичко е наред — нищо не е наред, помисли. — Просто исках да чуя Фейт.

— О, Лиз, толкова съжалявам! Нея я няма. Днес е урокът й по пиано.

Разочарованието беше мъчително, но тя напрегна сили да не му се поддаде.

— Вярно, бях забравила — сълзите също заплашваха да рукнат, макар и да съумя да се справи с тях на първо време. — Харесва й, нали?

— Ходи с голямо удоволствие. Трябва да я чуеш как свири. Помниш ли твоите уроци?

— Бях вързана в ръцете — успя да се усмихне. — Искам да ти благодаря за снимките. Толкова пораснала изглежда! Мамо, тя… Чака ли с нетърпение да си дойде?

Майка й чу копнежа, усети болката. Прииска й се не за първи път дъщеря й да се намираше достатъчно близо, та да можеше да я прегърне.

— Отбелязва всеки ден в календара. Купила ти е подарък.

Лиз преглътна.

— Така ли?

— Трябваше да е изненада, затова не ме издавай, че съм ти казала.

— Няма.

Изтри потеклите сълзи, благодарна, че поне успяваше гласът й да звучи нормално. Разстрои се, че не можа да завари Фейт, ала все пак беше утеха да поговори с някой, който разбираше дъщеря й така добре, както и тя самата.

— Мъчно ми е за нея. Последните няколко седмици изглеждат най-тежки.

Гласът й не бе тъй твърд, както си мислеше, а и майките чуват това, което другите не могат.

— Лиз, защо не си дойдеш у дома? Прекарай остатъка от месеца тук, докато тя свърши училище.

— Не, не мога. Как е татко?

Роуз я подразни смяната на темата, но премълча. Не познаваше по-голям инат от дъщеря си. Освен може би внучката.

— Добре е. Едва чака да тръгнем, за да се гмуркал до насита.

— Ще вземем една от лодките, само за нас четиримата. Кажи на Фейт, че аз… Кажи й, че съм се обаждала — довърши глупаво.

— Естествено, че ще й кажа. А защо да не ти позвъни, щом се върне? Автобусът я оставя в пет.

— Не, недей. Не съм вкъщи. В момента съм в Акапулко, по работа — Лиз си пое дълбоко дъх. — Само й предай, че много ми липсва и че ще я чакам на летището. Знаеш колко съм ти признателна за всичко, което правиш. Аз просто…

— Лиз — прекъсна я нежно майка й. — Ние обичаме Фейт. Теб също те обичаме.

— Зная — тя притисна с пръсти клепачите си. Наистина знаеше, ала така и не бе съвсем сигурна какво произтичаше оттук. — И аз ви обичам. Просто нещата понякога се объркват.

— Ти добре ли си?

Лиз отпусна ръка. Очите й отново бяха сухи.

— Ще бъда, когато ви видя при мен. Кажи на Фейт, че аз също зачерквам в календара дните до пристигането й.

— Непременно.

— Довиждане, мамо.

Тя затвори и стоя така, докато кухото усещане за пустота не премина. Ако имаше по-голяма увереност в подкрепата на родителите си, ако повече вярваше в обичта им, щеше ли да напусне Щатите и да започне нов, самостоятелен живот? Прокара ръка през косата си. Не знаеше, а и какъв бе смисълът да разсъждава върху това? Беше изгорила мостовете зад себе си. Единственото важно нещо, което имаше значение, беше Фейт и нейното щастие.

Час по-късно Джоунъс я откри в басейна. Плуваше с дълги, плавни загребвания, тялото й беше гъвкаво и подвижно. Изглеждаше неуморима и изцяло отдадена на заниманието. Банският й беше яркочервен, но с толкова опростена кройка, че явно се разчиташе на изящните форми, които щеше да покрива. Джоунъс изпита усещането, че този заобикалящ я лукс някак странно й подхождаше.

Изброи двадесет дължини, преди Лиз най-после да спре да плува, и се запита колко ли още бе направила преди идването му. Остана с впечатлението, че тя сякаш искаше да свали, да отмие от себе си някакво напрежение или угнетеност, нещо, което я измъчваше. Всяка измината дължина като че я приближаваше към успеха. Гледаше я как потапя глава назад и косата й се разстила във водата. Синините по шията бяха започнали да избледняват. Изправи се с блестяща от капчици кожа.

— Никога не съм те виждал тъй спокойно отпусната — обади се той.

Още докато правеше забележката, видя как Лиз трепна и отново цялата се напрегна. Тя откъсна очи от залеза над планината, който съзерцаваше в захлас, и се обърна.

Лиз на свой ред забеляза, че видът му бе уморен. Имаше сенки под очите, които тази сутрин не бяха там. Не се беше преоблякъл. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете на светло бежовите панталони. Усъмни се дали изобщо бе влизал в апартамента.