Нора Робъртс - Карибски романс

Обърна се нехайно и възпря с поглед Лиз, която понечи да проговори.

— Ще го уредя веднага — служителката му подаде бланка. — Само се подпишете тук.

Джоунъс взе химикалката й и постави подпис. Лиз прочете: „Джеръмая С. Шарп“. Погледна го бързо, но той продължаваше спокойно да се усмихва на жената. Тъй като шефът й се въртеше наблизо, тя спази процедурата и сравни подписа с този върху личния му формуляр в папката с документи. Двата идеално съвпадаха.

— Оттук, господин Шарп.

— Това не е ли незаконно? — прошепна Лиз, когато чиновничката ги поведе вън от главната зала.

— Да — спря Джоунъс пред вратата на трезора и я пусна да мине пред него.

— Не ме ли прави съучастник?

Той се усмихна, докато чакаше служителката да издърпа дългата метална кутия от гнездото й.

— Да. Ако имаш неприятности, ще ти препоръчам добър адвокат.

— Чудесно. Само това ми липсва — още един адвокат.

— Може да използвате тази стаичка, господин Шари. Позвънете, щом свършите.

— Благодаря.

Джоунъс побутна Лиз вътре, после затвори и заключи вратата.

— Откъде знаеше?

— Какво да знам? — постави той кутията на масата.

— Да отидеш точно при нея. Когато те заговори, помислих, че вече си идвал тук.

— Бяха трима мъже и две жени. Другата е над петдесетте. Що се отнася до Джери, той би сметнал, че в залата има само една служителка — да речем, че подобен ход на мислене бе достатъчно понятен, ала не и действията му. С ключа в ръка, Джоунъс я изгледа. — Джери беше част от самия мен. Ако се намирахме в една и съща стая, можех да кажа какво мисли в момента. Да възпроизведа неговия подпис ми е толкова лесно, колкото и своя собствен.

— И при него ли беше същото?

Ето че болката, само спотаила се, отново го преряза, остро и ненадейно.

— Да, същото.

Лиз обаче си спомни как Джери беше описал брат си като „задръстеняк“. Това определение някак не пасваше на мъжа, когото тя започваше вече да опознава.

— Чудя се все пак дали наистина сте се разбирали така добре, както смяташ — тя хвърли поглед към кутията. В края на краищата, всичко това не бе нейна работа.

Много би желала да е вярно. Но вече не изпитваше същата увереност, както в началото.

— Мисля, че е по-добре да я отвориш — добави.

Той пъхна ключа и го превъртя беззвучно. Отвори капака и Лиз зяпна онемяла. Никога не бе виждала толкова пари през живота си. Лежаха подредени, в стегнати и прилежно завързани пачки — шумящо нови американски долари. Тя не можа да се въздържи и протегна ръка да ги докосне.

— Господи… Изглеждат хиляди — преглътна. — Стотици хиляди.

С безизразна физиономия Джоунъс започна да прехвърля пачките. В стаичката стана тихо като в гробница.

— Грубо към триста хиляди, в двадесет и петдесетдоларови банкноти.

— Мислиш ли, че ги е откраднал? — прошепна Лиз, твърде замаяна, за да забележи как ръката му се сви конвулсивно. — Това трябва да са парите, които търсеше онзи, дето нахлу вкъщи.

— Сигурен съм, че са именно те — той остави пачката, която бе стиснал, зарови надолу и напипа малко пакетче. — Ала не ги е откраднал. — С мъка успя да сподави чувствата и да запази ледено спокойствие. — Подозирам, че ги е спечелил.

— Как? — възкликна тя припряно. — Никой не печели такива пари за няколко дни, а мога да се закълна, че Джери беше без пукнат грош, когато го взех на работа. Помня, че Луис му даде назаем десет хиляди песо до първата заплата.

— Положително.

Не си даде труд да допълни, че беше пратил на брат си запис за двеста долара, преди Джери да напусне Ню Орлийнс. Внимателно извади найлоновото пликче, пъхна пръст и опита съдържанието. Макар вече да знаеше.

— Какво е това?

С каменно лице той го затвори. Нямаше повече място за скръб.

— Кокаин.

Лиз ужасена се вторачи в плика.

— Не мога да проумея… Джери живееше в моята къща. Бих разбрала, ако употребяваше наркотици.

Джоунъс се питаше дали тя проумява друго — колко несведуща бе за тъмната страна на човешката природа. До този момент той самият не си даваше напълно сметка колко близко бе запознат с нея.

— Може би да, а може би и не. Във всеки случай, Джери не е бил по тази част. Поне не лично.

Лиз бавно приседна.

— Искаш да кажеш, че го е продавал?

— Наркодилър? — за малко да се усмихне Джоунъс. — Не, това надали щеше да му се стори достатъчно вълнуващо.

На дъното на кутията имаше малък черен бележник за телефони и адреси. Джоунъс го разлисти.

— Но контрабанда… — пророни той. — Виж, нея Джери би харесал. Би я приел. Опасност, риск… И бързи пари.