Нора Робъртс - Карибски романс

Мислите й кръжаха в опита да се върне назад към впечатлението си за мъжа, когото тъй бегло познаваше. Смяташе, че той й бе ясен, бързо му беше прикачила определения, ала се оказа, че сега й бе по-непознат, отколкото когато беше жив. Едва ли вече имаше някакво значение кой и какъв е бил Джери Шарп. Но мъжът, който стоеше срещу нея, бе от значение.

— А ти? — попита. — Ти приемаш ли я?

Джоунъс закова поглед в нея. Очите му бяха безизразни. Толкова безизразни, че в тях не се четеше абсолютно нищо. Не отговори. Продължи да прелиства тефтерчето.

— Записал е инициали, дати, часове и някакви числа. Доколкото схващам, отбелязани са десет пъти по пет хиляди.

Лиз отново хвърли поглед на парите в кутията. Вече не й изглеждаха шумящо нови и чистички, а гнусни и противни.

— Това прави само петдесет хиляди. Ти каза, че са триста.

— Точно така. Като се брои непокътнатия пакет кокаин по уличната му цена на дребно.

Той извади своя бележник и преписа всичко от тефтерчето на брат си.

— Какво смяташ да правиш с всичко това?

— Нищо.

— Нищо? — тя се изправи невярващо. Струваше й се, че сънува. — Да не искаш да кажеш, че просто ще ги оставиш тук? Ще ги оставиш ей така в тази кутия и ще си тръгнеш?

Джоунъс преписа последните цифри и сложи черното тефтерче на мястото му.

— Именно.

— Защо тогава изобщо дойдохме, щом няма да предприемем нищо?

Той пъхна и своя бележник в джоба си.

— За да ги намерим.

— Джоунъс… — Лиз го хвана за ръката, преди да бе затворил капака на кутията. — Трябва да отнесеш всичко в полицията! На капитан Моралес.

Той бавно отстрани ръката й. После прибра и пакета с кокаин. Тя схвана несъгласието му и се накани сама да възрази, да спори и да го убеждава. Ала това, което зърна в очите му, не беше несъгласие. То бе стаена ярост.

— Искаш да качим това в самолета ли, Лиз? Случайно да имаш представа какво е наказанието в Мексико за пренасяне на забранени вещества?

— Нямам.

— Не ти и трябва — Джоунъс затвори капака и заключи кутията. — Засега просто забрави какво си видяла. Аз ще се оправям както си знам.

— Не.

Нервите му бяха опънати, чувствата — объркани и противоречиви, търпението — изчерпано.

— Не ме тормози, Лиз.

— Аз те тормозя? — настръхнала от гняв, тя го сграбчи за предницата на ризата. — Ти си този, който ме тормози дни наред! Въвлече ме и ме забърка в нещо толкова неприсъщо на моя начин на живот, че дори не съм в състояние да го осъзная напълно. Сега, когато съм затънала до гуша в история с контрабанда на наркотици и четвърт милион долара, ти ми казваш да забравя! Какво очакваш от мен? Преспокойно да се върна и да раздавам плавници и шнорхели? Може би си изпълнил своето намерение да ме използваш, Джоунъс, обаче аз няма да се оставя да ме отпратиш просто ей така. Навън има убиец, който мисли, че зная къде са парите. — Лиз замълча. По гърба й полазиха ледени тръпки. — А вече наистина зная.

— Точно там е работата — рече кротко Джоунъс. За втори път отстрани ръцете й от себе си, но не ги пусна. Уплашена е, помисли. Усещаше бързите удари на сърцето й. Беше сигурен, че не бе само защото беше ядосана. Беше я страх. — Вече знаеш. И най-правилното, което можеш да сториш за свое добро, е да стоиш настрани, да ги оставиш да насочат вниманието си към мен.

— И как точно ще стане това?

Гневът у него се надигаше все по-силно, гневът, който бе искал да заключи в кутията заедно с това, което го породи.

— Замини в Хюстън, иди при дъщеря си.

— Как да замина? — промълви тя, ала трепетният й шепот сякаш проехтя. — Могат да ме проследят. — Очите й се приковаха в блестящата метална кутия. — Ще ме проследят. Няма да изложа дъщеря си на опасност.

Беше права и понеже той самият също го съзнаваше, гневът му стана още по-зъл. Беше попаднал в капан, разкъсван между обичта и истината, между доброто и лошото. Справедливостта и законността.

— Ще говорим с Моралес, щом се върнем. Взе кутията. Мразеше я.

— Сега къде отиваме?

Джоунъс отключи вратата.

— Да пийнем по нещо.

Лиз не остана с него в бара до фоайето, а реши да посвети малко време на себе си. Понеже смяташе, че й бе длъжник, се отби в магазинчето на хотела, избра си семпъл цял бански и го записа в сметката на стаята. Не беше взела друг багаж, освен бельо и тоалетни принадлежности. Щом като щяха да стоят в Акапулко до утре, то поне щеше да се понаслаждава на самостоятелния басейн, какъвто имаше всяка вила.

Когато за първи път влезе в наетия апартамент, се стъписа. Родителите й не бяха особено заможни и тя беше израснала в сравнително скромните условия на средната класа. С нищо не бе подготвена за пищния разкош на тристайния апартамент с изглед към океана. Краката приятно потъваха в дебел мек килим. Тапетите бяха слонова кост, върху стените висяха картини в пастелни цветове. Канапето в сиво, зелено и синьо беше достатъчно широко, за да побере двамина, излегнали се за следобедна дрямка.