Нора Робъртс - Карибски романс

— Изглежда доста безсмислено.

— Не изглежда, а е.

— Не приличаш на човек, който върши нещо без определена цел.

— Компенсирам го с безсмислени вечери — промърмори той. — Идва един момент, когато разбираш, че не ти трябва кой знае колко.

Ето това е, осъзна Джоунъс. Не работата, не часовете, прекарани над юридическите книги или в съдебната зала. Именно безсъдържателните вечери го караха да се стреми към още нещо, да иска повече. Той взе бутилката да й долее, но очите му останаха приковани в нейните.

— Стигнах до това заключение съвсем неотдавна.

Тя усети обезпокояващо вълнение. Отмести чашата, стана и отиде до печката.

— Всички взимаме решения в определени моменти от живота си и преразглеждаме важността на нещата.

— Имам чувството, че ти си го сторила преди много време.

— Да. И не съжалявам.

Така си е, помисли Джоунъс. Не беше жена, която се тръшка и окайва.

— И не би го променила, нали?

Лиз продължи да сипва яденето в дълбоки чинии.

— Да променя кое?

— Ако можеше да се върнеш единадесет години назад и да поемеш по друг път, не би го направила.

Тя остави черпака и се обърна. Той виждаше отраженията на свещите в очите й. Виждаше силата, която женствената външност и полумракът не можеха да скрият.

— Това означава, че би трябвало да се откажа от Фейт. Не, не бих го направила.

Щом остави чиниите на масата, Джоунъс хвана ръката й.

— Възхищавам ти се.

Лиз се смути.

— За какво?

— Че си точно такава, каквато си.

Никакво възторжено многословие, никакви любовни уверения нямаше да й подействат по-силно. Пък и тях една прозорлива жена със сигурност би подминала без особено внимание. Не бе свикнала на ласкателства, но едно такова искрено и просто одобрение беше нещо различно. Навярно поради светлината на свещите, виното, уютната атмосфера в малката кухня на празната къща, тя изпитваше някаква задушевна близост, беше й приятно и спокойно с него. Без да го съзнава, се оказа обезоръжена.

— Не мога да съм друга.

— Можеш, разбира се, ала се радвам, че не си.

— А ти какъв си? — попита Лиз и седна до него.

— Тридесет и петгодишен адвокат, който току-що разбира, че е пропилял доста време — Джоунъс вдигна чашата си и я чукна в нейната. — За хубавото, което го има.

Макар да не бе сигурна, че го разбира, тя пи, после започнаха да се хранят.

— Това чудо може да се използва за самолетно гориво — пъхна той отново лъжица в ароматното, пикантно чили. — Страхотно е!

— Не е ли прекалено люто за стомаха на един янки?

— Моят стомах на янки ще се справи. Слушай, учудвам се, че не си отворила ресторант при положение, че можеш да готвиш така.

Нямаше да е истинска жена, ако този комплимент не й достави удоволствие.

— Обичам повече морето, отколкото кухнята.

— За това спор няма. Та, значи, усвоила си тези умения, докато си работила в хотела?

— Да. Хранехме се там. Готвачът често ми показваше колко слага от това, колко от онова. Беше много мил — спомняше си Лиз. — Повечето от хората бяха мили.

Джоунъс искаше да знае всичко — подробностите, чувствата, преживяното. И разбираше, че ако иска да ги узнае, трябва да пита предпазливо.

— Колко дълго работи там?

— Две години. Загубих броя на леглата, които съм оправила за това време.

— После подхвана собствен бизнес?

— После се залових с магазина за водолазна екипировка — тя взе една препечена филийка и я счупи на две. — Беше рисковано начинание, но единственият правилен начин.

— Как се оправяше? — той изчака да го погледне. — С дъщеря ти?

Лиз сякаш се отдръпна вътрешно. Долови го по гласа й.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Чудя ти се — Джоунъс говореше кротко, тъй като знаеше, че тя никога нямаше да се поддаде на натиск. — Колко жени биха се справили с това, с което ти си успяла? Сама, бременна, принудена да изкарва прехраната си.

— Толкова ли необичайно изглежда? — усмихна се Лиз. — Начини има най-различни, не е ли така?

— Повечето биха избрали друг.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Друг нямаше да е правилният за мен — Лиз отпи от чашата и мисълта й се върна назад, в миналото. — Беше ме страх. Отначало доста, ала все по-малко и по-малко с течение на времето. Хората бяха много добри към мен. Можеше нещата да се стекат и инак, ако не бях имала късмет. Чистех стая 328, когато започнаха родилните болки — погледът в очите й се стопли, като че виждаше нещо прекрасно. — Помня, че държах куп хавлиени кърпи в ръка и си мислех: „Божичко, започна се, а съм почистила само половината от стаите.“