Нора Робъртс - Карибски романс

Тя се засмя и отново хвана лъжицата. Яденето в чинията на Джоунъс изстиваше.

— Работила си до самото раждане на детето?

— Естествено. Бях здрава.

— Познавам мъже, които си взимат ден отпуск, ако трябва да си направят пломба на зъба.

Лиз пак се засмя и му подаде препечения хляб.

— Навярно жените приемат нещата по-спокойно и се справят по-лесно.

Само някои жени, помисли той. Само някои изключителни жени.

— А след това?

— След това отново ми провървя. Една от жените, с които работех заедно, познаваше сеньора Алдерес. Когато Фейт се роди, най-малкото й дете тъкмо бе навършило пет. През деня тя се грижеше за Фейт, тъй че аз можах веднага да се върна на работа.

Филията се натроши в ръцете му.

— Трябва да ти е било трудно.

— Трудното се състоеше в това, да оставям всяка сутрин бебето, но сеньората се отнасяше чудесно и с Фейт, и с мен. После намерих тази къща. Както и да е, нещата се нареждаха едно след друго. Отворих магазина за плувни принадлежности.

Джоунъс се чудеше дали тя бе наясно, че колкото по-просто го описваше, толкова по-вълнуващо и затрогващо звучеше.

— Каза, че магазинът е бил рискована идея.

— Всичко е риск. Ако бях останала в хотела, никога нямаше да имам възможност да дам на Фейт това, което исках да й дам. И навярно самата аз щях да се чувствам измамена. Да ти сипя ли още?

— Не — той стана да отнесе чиниите, като обмисляше как да подходи. Ако изтървеше нещо, което не трябва, Лиз отново щеше да се отдръпне и затвори в себе си. Колкото повече му разказваше за себе си, толкова по-голямо желание изпитваше Джоунъс да узнае повече. — Къде научи да се гмуркаш?

— Ами точно тук, на Косумел, когато бях на възраст малко по-голяма от Фейт — Лиз по навик започна да прибира останалото ядене, докато той пълнеше мивката с вода. — Бяхме пристигнали на почивка с родителите ми. Захванах се на минутата. Изживяването беше като… Не знам, като да се учиш да летиш, може би.

— Затова ли после дойде тук?

— Дойдох, защото тук винаги съм се чувствала спокойно. Имах нужда от душевно равновесие.

— Трябва да си била още ученичка?

Тя клекна пред хладилника, за да размести нещата и направи място.

— Бях първа година в колежа. Щях да ставам морски биолог. Преподавател, който посвещава учениците в тайнствата на морето. Учен, който открива всички отговори. Беше толкова голяма и завладяваща мечта. Бях погълната от нея до такава стенен, че непрекъснато учех и почти не излизах. После… — Лиз млъкна. Изправи се бавно и затвори хладилника. — Ще трябва да светнем лампата за чиниите.

— После какво? — попита той и сложи ръка на рамото й, когато тя щракна ключа.

Лиз го изгледа продължително. Подскачащите сенки на свещите бяха изчезнали от светлината на лампата.

— После срещнах бащата на Фейт и това беше краят на мечтите.

Нуждата, която Джоунъс изпитваше да узнае всичко, помрачи трезвия разум, накара го за забрави предпазливостта.

— Обичаше ли го?

— Да. Инак нямаше да я има Фейт.

Не това беше отговорът, който той искаше.

— Тогава защо я гледаш сама?

— Не е ли ясно? — отърси тя с раздразнение ръката му. — Той не ме искаше.

— Независимо дали ти е искал, или не, имал е задължения към теб и детето.

— Не ми говори за задължения. Фейт е мое задължение.

— Законът разглежда нещата по друг начин.

— Дръж го гоя закон за себе си! — избухна Лиз. — Той можеше да го цитира наизуст по алинеи и параграфи, ала това нищо не значеше. Ние с Фейт не бяхме желани.

— Значи си оставила гордостта да ти отнеме правата? — също ядосан, Джоунъс пъхна ръце в джобовете и се върна до мивката. — Защо не си отстоявала това, което ти се полага?

— Подробности ли искаш, Джоунъс? — споменът бе наситен с позор, със срам и болка. Тя се хвана за надигналия се в душата й гняв като за спасителна сламка. Отиде до масата, взе чашата с вино и отпи порядъчна глътка. — Още не бях навършила осемнадесет. Бях в колеж, за да уча точно каквото исках и да се занимавам точно с това, с което исках да се занимавам. Смятах се за много по-зряла от колегите си, които прехвърчаха от лекция на лекция, къде по-заети с мисълта за поредния купон. Повечето вечери прекарвах в библиотеката. Там се и запознахме. Той следваше право, беше последна година и знаеше, че ако не се дипломира, здравата ще си изпати у дома. В семейството му имало юристи и политици още от времето на Революцията. Разбираемо ти е понятието за семейна чест, нали? — Стрелата улучи целта, но той само кимна. — Тогава ще разбереш и останалото. Виждахме се в библиотеката всяка вечер, тъй че започнахме, естествено, да разговаряме, после да прескачаме на чашка кафе. Той беше умен, привлекателен, с чудесни обноски, забавен. — Лиз духна свещите почти яростно. Разнесе се миризма на восък и увисна във въздуха. — Аз хлътнах яко. Той ми носеше цветя, водеше ме на дълги разходки с колата в събота вечер. Когато ми каза, че ме обича, му повярвах. Мислех, че светът е в краката ми.