Нора Робъртс - Карибски романс

Тя допи виното и остави чашата. Искаше й се по-бързо да приключи. Джоунъс мълчеше.

— Каза ми, че ще се оженим веднага, щом си уреди положението. Често седяхме в колата му, съзерцавахме звездите и той ми разказваше за тяхната къща в Далас. За многото стаи, прекрасната наредба и старинните полилеи, за официалните приеми и прислугата. Беше като приказка, една чудесна приказка с щастлив завършек, в края на която всички са навеки щастливи. Един ден пристигна майка му — Лиз се засмя, ала стисна облегалката на стола така, че кокалчетата й побеляха. — Всъщност, изпрати шофьора си горе до стаята, за да ме отведе при нея. Маркъс нищо не бе споменал за идването й, но аз бях изпълнена с трепетното вълнение, че ще се запознаем. До тротоара беше спрял един такъв фантастичен бял „Ролс“, какъвто човек вижда само по филмите. Шофьорът ми отвори вратата и аз вече се превъзнесох. После се качих вътре и тя ми изложи някои истини за живота. Синът й трябвало да поддържа определено ниво, да защитава определена представа. Била убедена, че аз съм много добро момиче, ала едва ли съм подходяща за даласката фамилия Дженсън.

При споменаване на името Джоунъс присви очи, но не каза нищо. Само за да е заета с нещо, Лиз отиде до печката и взе да я търка нервно.

— Каза, че вече е разговаряла със сина си и той разбрал, че тази връзка трябва да приключи. После ми предложи чек като обезщетение. Бях унижена и, по-лошото, бях бременна. Още на никой не бях казала, защото едва същата сутрин го бях разбрала. Не приех парите й. Излязох от „Ролс“-а и отидох право при Маркъс. Бях сигурна, че ме обича достатъчно силно, за да се откаже от всичко това заради мен и заради детето ни. Грешах — очите й бяха толкова сухи, че чак я боляха. Тя ги притисна с пръсти. — Когато отидох при него, той захвана да приказва. Разсъдливо и благоразумно. Било много хубаво, ала вече дошъл краят. Родителите му държали кесията и било важно да не ги дразни. Но искал да зная, че все още бихме могли да се срещаме от време на време, стига да не бие на очи. Когато му казах за бебето, той допадна в ярост. Как съм могла да направя такова нещо? Аз!

Лиз така захвърли гъбата за чинии в мивката, че сапунената вода се разплиска.

— Сякаш аз сама, без чужда намеса бях заченала бебето! Той не го искаше. Не искаше и някакво тъпо момиче, оставило се да забременее, да обърква живота му. Каза ми, че трябва да го махна, да се отърва от него. От него, сякаш Фейт беше нещо, което може да се изтрие, да се заличи и забрави. Аз изпаднах в истерия, а той побесня. Съвсем си изтърва нервите. Взе да ме заплашва. Щял да пусне слух, че спя, с когото ми попадне и приятелите му щели да го потвърдят. Никога нямало да мога да докажа, че детето е негово. Каза, че родителите ми щели да се озоват в доста неловко положение и дори можело да бъда съдена за морални щети, ако направя опит да раздухам случая и да го направя обществено достояние. Сипеше множество юридически фрази, които ми бяха непонятни, ала това, което разбрах, беше, че скъсва с мен. Семейството му имало значително влияние в колежа и ме заплаши, че ще се погрижи да бъда изключена. Понеже бях достатъчно глупава, та да повярвам на всичко, което изреди, аз онемях от ужас. Даде ми чек и каза да ида в друг щат, а най-добре извън страната, и там да оправя нещата. Така никой нямало да разбере.

Джоунъс продължаваше да слуша, без да я прекъсва.

— Една седмица не предприех нищо. Ходех на лекции като замаяна, мислех, че ще се събудя и всичко това ще се окаже само един кошмарен сън. После погледнах истината в очите. Писах на майка ми и баща им и им казах това, което можех. Продадох колата, която ми бяха подарили след завършване на гимназията, взех чека на Маркъс и дойдох на Косумел да родя бебето.

Сега той не издържа. Беше потресен.

— Могла си да отидеш при родителите си.

— Да, но Маркъс беше успял да ме убеди, че те ще се срамуват от мен. Казваше, че ще ме намразят и ще смятат детето за бреме.

— Защо не отиде при неговото семейство? Имала си право да се погрижат за теб.

— Да ида при тях? — никога не бе чувал такава злост в гласа й. — И те да се погрижат за мен? По-скоро бих отишла направо в ада!

Джоунъс изчака гневният изблик да отшуми. Когато бе сигурен, че тя отново е в състояние да говори спокойно, попита:

— Те дори не са знаели, нали?

— Не. Няма и да узнаят. Фейт си е моя!

— А какво знае Фейт?

— Само това, което трябва. Никога не съм я лъгала.

— Известно ли ти е, че Маркъс Дженсън точи зъби за сената, а нищо чудно и за по-нагоре?