Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Опита да се свърже с лейтенант Милс и с детектив Мартинес, но й отговориха, че двамата са извън управлението. Остави съобщение и на двамата да я потърсят, прибра документацията, която беше проучвала и реши да се прибере у дома. Още тази вечер щеше да проучи финансовото състояние на убития.

На излизане забеляза, че Пийбоди още е на работното си място в общото помещение. Дожаля й за нея.

— Достатъчно за днес. Върви си у дома.

— Разрешавате ли? — Сътрудничката й погледна часовника си и щастливо се усмихна: — Хей, тъкмо навреме! В осем имам среща с Чарлс, поканил ме е на вечеря. Ще имам възможност да се прибера и да се поразкрася.

Ив само измърмори, което накара Пийбоди да се усмихне още по-широко:

— Знаете какъв е проблемът, когато ходиш с двама мъже едновременно?

— Макнаб към мъжете ли го причисляваш?

— Има своите добри страни и е толкова… различен от Чарлс. Не отговорихте на въпроса ми, лейтенант.

— Нямам представа, полицай Пийбоди. Какъв е проблемът, когато излизаш с двама мъже едновременно?

— Че няма проблем. — Пийбоди се изкиска, грабна чантата си и хукна към вратата. — До утре, лейтенант.

Ив поклати глава. Беше на мнение, че връзката само с един мъж й създава предостатъчно проблеми. Хрумна й, че ако побърза, може би като никога ще се прибере у дома преди него.

Докато шофираше, се подложи на необикновен тест — помъчи се да забрави служебните си дела. Движението беше претоварено и тя съсредоточи цялото си внимание върху управлението на автомобила. Озвучените табла рекламираха какво ли не — от модни пролетни тоалети до последните модели спортни коли. Внезапно на един от огромните екрани се появи познато лице и Ив толкова се изненада, че едва не помете някакъв подвижен павилион.

Мейвис Фрийстоун, чиято огненочервена коса беше оформена в екстравагантна прическа, танцуваше вихрено над Трийсет и четвърта улица. Носеше предизвикателна къса рокля от синьо-зелена материя, която не оставяше нищо на въображението. Винаги боядисваше косата си според последната мода — ту червена, ту златиста, ту ослепително зелена.

Ив неволно се усмихна и си помисли колко е привързана към лекомислената си приятелка. Стори й се, че чува гласа й: „Божичко, Ив! Погледни! Не е ли жестоко?“

Мейвис беше изминала дълъг път — от улична джебчийка, която полицай Далас някога беше арестувала, до певица в треторазредни клубове, а сега беше истинска звезда. Ив се радваше на успеха й, макар да не възприемаше начина й на пеене.

Понечи да включи видеотелефона в колата и да съобщи на Мейвис какво гледа в момента, но портативният й апарат иззвъня.

— Ало? — Тя не откъсваше поглед от рекламното табло, а нетърпеливите шофьори зад нея надуха клаксоните. — Говори Далас.

— Здравей, Далас.

— Уебстър — промърмори тя и мигом се напрегна. С Дон Уебстър бяха познати, но нито едно ченге не обича да го търсят от отдела за „Вътрешно разследване“. — Защо ме търсиш по личния видеотелефон? Отделът за „Вътрешно разследване“ контактува с полицаите само служебно — така е записано в устава.

— Трябва да поговорим. Имаш ли малко свободно време?

— Вече разговаряме.

— Настоявам да се срещнем.

— Защо?

— Не се инати, Далас. Ще ти отнема само десет минути.

— Прибирам се у дома. Обади ми се утре.

— Десет минути — повтори той. — Ще те чакам в парка, който се намира срещу къщата ти.

— По служебен въпрос ли ме търсиш?

— Моля те, нека поговорим. — Уебстър подкупващо се усмихна, с което само подсили подозренията й. — Ще се срещнем в парка. В момента шофирам след теб.

Ив гневно присви очи, надникна в огледалото за обратно виждане и се убеди, че той казва истината, сетне безмълвно изключи видеотелефона.

Не спря пред портала, а продължи надолу по улицата, докато намери свободно място за паркиране. Уебстър спря колата си до нейната, без да го е грижа, че нарушава правилата за движение. Престори се, че не забелязва гневните погледи на елегантно облечени мъж и жена, които разхождаха три афгански хрътки, включи лампичката, показваща, че колата е служебна, и се приближи до Ив.

Уебстър винаги използваше усмивката си като оръжие и сега побърза да я пусне в действие. Светлосините му очи съчувствено се взираха в Ив. Лицето му беше изпито и ъгловато — навярно с напредването на възрастта той щеше да заприлича на учен аскет. Тъмнокестенявата му чуплива коса беше добре подстригана.

— Издигнала си се, Далас. Живееш в баровски квартал…