Нора Робъртс - Предателство в смъртта

Тя млъкна и притисна длани до лицето си, докато се овладее, сетне продължи:

— От съседните апартаменти наизскочиха хора, втурнаха се по коридора, настъпи суматоха… после дойде господин Бригам и влезе при Дарлийн. Зави ми се свят, не си спомням кога ме е довел тук. Като се поокопитих, ми каза да легна и да се успокоя, но бях толкова изнервена, че останах да седя до масата и да плача. После дойде Рурк и нареди да донесат чай. Господи, лейтенант Далас, кой и защо би могъл да стори зло на милото дете, което на мравката път правеше?

Ив мълчеше. Знаеше, че дори след като заловят престъпника, никога няма да научат отговора на този въпрос. Изчака Хайло да се поуспокои и поднови разпита:

— Дарлийн винаги ли е подготвяла този апартамент за през нощта?

— Почти винаги. По принцип на всяка камериерка се пада да поддържа апартаментите на два етажа, като от време на време разменяме местата на момичетата. Откакто премина курса на обучение, Дарлийн отговаряше за 45 и 46 етаж.

— Знаеш ли дали е имала приятел?

— Мисля, че имаше. Персоналът ни е предимно от млади хора и помежду им се създават романтични връзки. Не си спомням с кого… Бари! — с облекчение възкликна тя и дори леко се усмихна. — Да, сигурна съм, че тя имаше приятел на име Бари, който е пиколо в хотела. Спомням си, че беше на седмото небе от радост, когато Бари се прехвърли да работи нощна смяна. Казваше, че така щели да бъдат заедно повече време.

— Знаеш ли фамилното му име?

— Не, съжалявам. Лицето й винаги грейваше, заговореше ли за този Бари.

— Знаеш ли дали напоследък са се карали за нещо?

— Не. Повярвайте, че щях да науча, ако помежду им е имало скандали. Винаги се разчува, когато някой от персонала се скара с приятеля или с приятелката си. Убедена съм, че… Майчице! — внезапно възкликна тя и отново пребледня като платно. — Лейтенант, да не мислите, че той… Не го познавам добре, но съдейки по онова, което Дарлийн разказваше за него, реших, че момчето е добро и симпатично.

— Не го подозирам, Хайло, поне засега. Ще си съставя мнение за него, след като го разпитам. Може би той ще ни подскаже кои са били враговете на мъртвата, кой би могъл да я убие.

— Ясно… разбира се.

Двете вдигнаха поглед и се втренчиха в Рурк, който в този момент влезе в апартамента.

— Извинете, прекъсвам ли разговора ви? — попита той.

— Не, засега приключихме — отговори Ив, стана и се обърна към камериерката: — Може би ще се наложи отново да разговаряме, но засега си свободна. Ако искаш, ще помоля някого от колегите да те отведе до дома ти.

— Вече уредих този въпрос. — Рурк прекоси дневната и хвана ръката на жената: — Пред входа на хотела чака кола, която ще те отведе вкъщи при съпруга ти. Вземи успокоително и си легни. Ще се върнеш на работа едва когато се успокоиш напълно.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Но мисля, че работата ще ми помогне да забравя преживяното.

— Постъпи както намериш за добре. Най-важното е да се успокоиш — повтори Рурк и стана да я изпрати.

Хайло кимна, но преди да отвори вратата, се обърна към Ив:

— Лейтенант, Дарлийн беше толкова кротка, че и на мравката път правеше. Убиецът й трябва да бъде наказан! Знам, че това няма да я възкреси, но извергът трябва да си получи заслуженото. Друго не можем да направим за бедното момиче.

„Това е единственото, което можем да направим заради жертвите — с горчивина си помисли Ив, — но никога не е достатъчно.“

Изчака го да даде наставления на човека, който навярно бе шофьорът, натоварен със задачата да закара Хайло до дома й, сетне затвори вратата и попита:

— Къде изчезна?

— Трябваше да уредя нещо. — Той наклони глава и добави: — Знам колко мразиш цивилни лица да ти пречат, докато си на местопрестъплението. И без това не можех да ти бъда полезен.

— А-ха, разбрах намека — ако за мен си бил безполезен, другаде помощта ти е била необходима.

— Длъжен ли съм да отговоря какво съм правил и къде съм бил, лейтенант? — Обърна й гръб, приближи се до хладилника, извади малка бутилка бяло вино и си наля в кристална чаша.

Ив осъзна, че заядливият й тон го е засегнал, затова побърза да се поправи:

— Не се сърди, само се питах къде си бил…

— И какво съм правил — иронично подхвърли Рурк. — Не забравяй, че хотелът е мой, лейтенант. Имам право да давам нареждания по свое усмотрение.

— Съгласна съм. Не искам се караме. — Ив машинално прокара пръсти през косата си, а съпругът й спокойно отпи от чашата си, без да откъсва поглед от лицето й. — Разбирам чувствата ти. Оправдано е да си разстроен, след като е извършено посегателство върху твой служител. Естествено, като се има предвид, че притежаваш половината град…