Нора Робъртс - Предателство в смъртта

— Здравейте, госпожо Хайло. Аз съм лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция.

— Да, да, знам. Рурк ми каза да ви чакам тук заедно с господин Бригам.

Ив изгледа чернокожия, който с огромен интерес изучаваше картината на отсрещната стена.

— Рурк ви е казал, така ли? — повтори, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ами да, той дойде да поседи при мен и дори поръча чай. Никога не съм виждала толкова мил и любезен човек.

— О, да, върхът е! Госпожо Хайло, разговаряли ли сте с някого освен с Рурк и с Бригам?

— Не. Наредено ми беше да не обелвам дума пред никого. — Тя доверчиво впери в Ив очите си с цвят на лешник: — Госпожо Рурк…

— Фамилията ми е Далас — тросна се Ив и едва се въздържа да не скръцне със зъби. — Ако обичате, обръщайте се към мен с „лейтенант Далас“.

— Разбира се… Лейтенант, моля да ме извините, задето изпаднах в истерия, когато… — Тя млъкна и изхлипа, сетне добави: — Обаче не зависеше от мен, просто не можех да престана. Като намерих малката Дарлийн… бях толкова потресена, че сълзите ми рукнаха като порой и…

— Не се извинявайте.

— Постъпих ужасно! — възкликна камериерката и закри с длани лицето си. Ив забеляза, че жената е дребничка, но набита, и си помисли, че с напредването на възрастта хората с подобно телосложение се оказват много по-издръжливи от онези, които поддържат елегантните си фигури с бягане на дълги разстояния. — Като видях милата Дарлийн на леглото, побягнах и я изоставих. Разбирате ли, това се случи по времето на моята смяна, аз отговарям за тези момичета, а вместо да се помъча да й помогна, избягах. Дори не докоснах Дарлийн, не я покрих с чаршаф…

— Госпожо Хайло…

— Говорете ми на „ти“, лейтенант Далас. — Жената се помъчи да се усмихне, при което изражението й стана още по-печално. — Името ми е Натали, но всички ме наричат Хайло.

— Добре. — Ив седна, но не включи записващото устройство. — Постъпила си много правилно. Ако беше докоснала мъртвата или я беше покрила, щеше да заличиш важни улики, което щеше да ме затрудни при издирването на убиеца. Моята задача е да го заловя и да го изправя пред съда, за да си получи заслуженото.

— Същото каза и Рурк. — Очите й отново се насълзиха, тя извади от джоба си носна кърпичка и си избърса сълзите. — Каза, че ще намерите изверга, който е сторил това на милата ми Дарлийн, че няма да прекратите работата си, докато не го арестувате.

— Точно така. А ти можеш да ми помогнеш да открия убиеца на Дарлийн. Бригам, ще ни оставиш ли да си поговорим насаме?

— Разбира се. Ако ти потрябвам, потърси ме на номер 90 по вътрешния телефон.

Когато останаха сами, Ив се обърна към Хайло:

— Разговорът ни ще се записва. Съгласна ли си?

— Да. — Жената вдигна глава и се намести на стола. — Готова съм.

Ив постави на масата записващото устройство и издиктува формалните фрази, с които започваше всеки протокол, сетне се обърна към камериерката:

— Първо ми разкажи какво се случи. Защо отиде в апартамент 4602?

— Дарлийн изоставаше от графика. След като приключи с оправянето на леглото за през нощта в дадена стая, всяка камериерка натиска синия бутон на пейджъра си. По този начин следим работата на персонала и броя на апартаментите и стаите, които са били обслужени. Методът допринася за подобряване на ефективността на работата, освен това е предохранителна мярка за сигурността на гостите на хотела и на персонала.

Тя тежко въздъхна, отпи глътка чай и продължи:

— Обслужването на всеки апартамент обикновено отнема от десет до двайсет минути в зависимост от големината на помещението и от сръчността на камериерката. Разбира се, в определени случаи допускаме известно забавяне на темпото. Понякога след напускането си гостите оставят пълен хаос. Не е за вярване как някои хора се отнасят към хотелското имущество. Понякога се питам дали и у дома постъпват по същия начин.

Поклати глава и отново въздъхна:

— Май се поувлякох… Та както ви казвах, в момента хотелът е препълнен и не можем да си вдигнем главите от работа. Може би затова не забелязах веднага, че Дарлийн не е сигнализирала от апартамент 4602. После си казах, че забавяне от четирийсет минути е нормално за толкова големи помещения, пък и тя не беше от най-бързите. Не казвам, че не си вършеше работата, но го правеше доста мудно…

Хайло отново наведе глава и закърши ръце:

— Не биваше да казвам, че е била мудна, защото ще си помислите, че я критикувам. Всъщност тя беше много прилежна, кротка като мушица и всички я обичахме. Няма значение, че работата й отнемаше повече време. Предпочиташе да обслужва по-големите апартаменти, харесваше й да поддържа красиви мебели, килими, предмети…