Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

— Алис твърдеше, че е видяла да убиват дете.

— Убедена съм, че е казала истината. Едва ли би могла да измисли такава страховита история. Когато дойде при мен, беше потресена до дъното на душата си. — Амазонката стисна устни и печално въздъхна. — Опитах се да й помогна.

— Защо не я накарахте да съобщи на полицията за убийството?

— Алис сама трябваше да реши как да постъпи. — Изида упорити повдигна брадичката си и дори не потръпна под гневния поглед на Ив. — Исках да я предпазя от полудяване, да й помогна да преодолее емоционалната криза. Детето вече бе мъртво; не биваше да допусна Алис да бъде сполетяна от същата съдба. — Очите й се насълзиха. До края на дните си ще съжалявам, че не постъпих по друг начин. И че в крайна сметка измених на момичето. Може би виновна е гордостта ми. Понякога се опияняваме от могъществото си изпадаме в заблуждение. Въобразявах си, че съм достатъчно мъдра и силна, за да се справя със Селина. Оказа се, че съм се лъгала. Ето защо съм готова на всичко, за да изкупя вината си. Ще споделя с теб всичките си знания и могъществото, с което са ме дарили боговете.

— Засега искам само информация. Селина ни демонстрира част от възможностите си и фокусът й направи огромно впечатление на Пийбоди.

— Глупости, просто се стреснах. — Младата жена враждебно изгледа Изида. Очевидно подозираше, че и амазонката ще й покаже някой трик. Ала беше безкрайно учудена, когато Изида отметна глава и се засмя. Звукът напомняше подрънкването на сребърни звънчета сред гъста мъгла.

— Може би трябва да призова вятъра — кикотеше се тя и притискаше ръка към гърдите си. — Да повикам духа на някой мъртвец или да запаля огън с погледа си. Далас, убедена съм, че няма да ми повярваш, затова няма да изразходвам напразно енергията си. Но може би ще ти бъде интересно да посетиш някоя от сбирките на братството, които се провеждат в края на всяка седмица. Мога да го уредя.

— Ще си помисля.

— Мислено ми се подиграваш и все пак носиш на пръста си символ, който предпазва от злото.

— Моля?

— Венчалната ти халка, Далас. — Изида кротко се усмихна и посочи лявата ръка на Ив. — Върху нея е гравиран древен келтски символ за предпазване от злото.

Ив озадачено разгледа изящната гравюра върху златния пръстен.

— Не забелязвам нищо особено — само някаква рисунка.

— Символът е много специфичен и притежава способността да прогонва злите сили. — Изида развеселено повдигна вежди. — Ясно ми е, че не си знаела. Всъщност не би трябвало да се учудваш. В жилите на съпруга ти тече келтска кръв, а ти водиш опасен живот. Носиш на пръста си символа на любовта на Рурк към теб.

— Предпочитам фактите пред суеверията — заяви Ив и се изправи.

— Така и трябва да бъде — съгласи се амазонката. — И все пак запомни, че си поканена на някоя от нашите сбирки. Можеш да доведеш и Рурк. Както и тази млада жена. — Тя се усмихна на Пийбоди. — Ще приемеш ли един подарък от мен?

— Уставът ми забранява да приемам подаръци.

— Уставът трябва да се спазва. — Изида стана, приближи се до един остъклен шкаф и извади прозрачна купичка. — Предлагам да я купиш. В края на краищата загубих потенциални клиенти, докато разговарях с теб. Дължиш ми двайсет долара.

— Става. — Ив бръкна в джоба си за кредитни жетони. — Какво е това?

— Наричаме я купичка за тревоги. Поставяш в нея всичките си скърби, мъки и тревоги, след което никакви сенки не смущават съня ти.

— Направо невероятно. — Ив остави жетоните на тезгяха и изчака Изида да увие с хартия купичката.

Ив се прибра вкъщи рано, което й се случваше доста рядко. Възнамеряваше да поработи на спокойствие в кабинета, който й беше обзавел Рурк. Спря колата в края на алеята и си каза, че намръщената физиономия на Съмърсет не ще може да я нервира. А може би той просто ще навири нос и ще се престори, че не я забелязва, както му беше обичай. Тя реши да отиде право в кабинета си. Разполагаше с няколко часа, през които трябваше да събере информация за Изида. Напомни си да се обади на доктор Майра и да поиска среща с нея. Интересно й беше да чуе мнението на психиатърката за Селина Крос и Изида.

Когато влезе във фоайето, плановете й за вечерта рухнаха.

От големия салон се носеше оглушителна музика, напомняща поредица от ядрени експлозии. Тя се олюля, притисна длани към ушите си и изкрещя.

Не беше необходимо да й съобщават, че Мейвис е тук. Никой друг неин познат не би издържал пронизващите, виещи звуци. Когато застана на прага, музиката се усили още повече. Ив отново изкрещя, но виковете й не повлияха нито на дистанционното управление на уредбата, нито на жената върху канапето.