Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

Младата жена ядно се втренчи в картичката, усещайки, че едновременно е загубила достойнството си и петдесет долара.

— Май изпитваш удоволствие от този цирк.

— И то какво!

Ив намръщено надраска на картичката: „Долуподписаната Ив Далас дължи на Рурк петдесет долара.“ Подписа се и му я хвърли.

— Надявам се да съм задоволила високите ти изисквания.

— Да, задоволен съм във всяко отношение — отговори той и си каза, че ще скрие разписката при копчето от костюма й, което пазеше още от деня, в който се бяха запознали. — Обичам те безумно, Ив Далас.

Противно на желанието си Ив се размекна, сърцето й лудо затуптя не само от думите му, но и от страстния поглед, с който бяха придружени.

— Лъжеш. Ако ме обичаше, нямаше да си искаш мизерните петдесет долара. — Побърза да стане преди той отново да я е взел в прегръдките си. — По дяволите, къде ли ми е бельото?

— Нямам никаква представа. — Рурк се приближи до вградения гардероб и натисна някакъв бутон. Когато вратата се плъзна встрани, той извади великолепен копринен халат, при вида на който Ив отново присви очи.

Съпругът й непрекъснато й купуваше прекрасни домашни дрехи и незнайно по какъв начин те се озоваваха в различни гардероби из цялата къща.

— Това не е работно облекло.

— И голи можем да свършим онова, което искаш, но се страхувам, че ще загубиш още една петдесетачка. — Ив сграбчи халата, а Рурк се обърна и взе домашна роба за себе си. — Предполагам, че ще ни отнеме много време. Най-добре предварително да се подкрепим с кафе.

Младата жена се приближи до автоготвача, а съпругът й се настани зад бюрото. Компютърът му беше супермодерен и нерегистриран. Службата по охрана на електрониката не можеше да го проследи, нито да му попречи да проникне в която и да било система. Ала въпреки всички предимства откриването на персонален дневник, който може би изобщо не съществуваше, бе все едно да търсиш игла в купа сено.

Рурк нареди на компютъра да се включи и се обърна към Ив:

— Как мислиш, дали го е записал на домашния си компютър?

— Полицейските компютри регистрират всички записки, свързани с ежедневната работа, които прави даден служител. Ако Франк Воджински е искал да запази нещо в тайна, навярно би използвал домашния си компютър.

— Имаш ли адреса му? Не се притеснявай, ако не го знаеш — заяви той, преди Ив да проговори. — Ще го открия. Какъв чин имаше?

— Сержант. Беше прикрепен към отдел „Личен състав“.

Данните започнаха да се изреждат на монитора. Рурк посегна към кафето, което му подаде съпругата му и в този момент видеотелефонът му избръмча. Той нетърпеливо направи знак на Ив да се обади. Тя настръхна, сетне гневът й се стопи. В момента беше подчинена на собствения си съпруг.

— Тук домът на Рурк. Пийбоди, ти ли си?

— Лейтенант, комуникаторът ви не работеше, затова звъня на съпруга ви.

— Ами… — заекна Ив и си помисли, че няма представа къде е захвърлила комуникатора си. — Какво се е случило?

— Нещо ужасно! — Въпреки че гласът й беше спокоен, лицето й беше мъртвешки бледо, а очите й бяха като черни кладенци. — Алис е мъртва. Не можах да попреча на това. Не успях да се доближа до нея. Тя…

— Къде се намираш?

— На Десета улица, между Бродуей и Седмо авеню. Обадих се за линейка, но нямаше никаква надежда за момичето…

— Животът ти в опасност ли е?

— Не, не. Но не успях да попреча на Алис. Стоях и гледах как…

— Отцепи района на местопрестъплението, полицай. Повикай подкрепление и се дръж. Разбра ли?

— Да, лейтенант.

— О, Господи — прошепна Ив, когато изключи видеотелефона.

— Ще те закарам. — Рурк скочи на крака и сложи ръка на рамото й.

— Не — отговори тя, като мислено се молеше момичето да не е загинало, защото й се бе доверило. — Предпочитам да останеш тук и да събереш цялата възможна информация.

— Добре. Чуй ме, Ив. — Той я хвана за раменете, преди да е успяла да се обърне. — Погледни ме. Не носиш никаква вина за случилото се.

Младата жена извърна глава, за да не види Рурк сълзите й, и прошепна:

— От все сърце се надявам да си прав.

Ив благодареше на Бога, че на местопроизшествието вече не се е събрала тълпа от любопитни минувачи. Часът беше два през нощта и само неколцина зяпачи надничаха иззад жълтата лента, с която полицаите бяха заградили района. Тя видя как някакво такси се е покачило с двете колела на тротоара. До автомобила стоеше човек, захлупил лицето си в шепите си, който сякаш не чуваше думите на санитаря.