Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

Сърцето на Ив биеше до пръсване, но погледна изцъклените очи на девойката, в които дори смъртта не беше заличила ужаса.

„Била е дете — помисли си, обзета от жалост. — Защо толкова често жертвите са деца?“

— Убеди ме, Рурк. — Тя нареди на холограмната програма да се изключи. Изображенията се стопиха и тя остана да се взира в очите на съпруга си.

— Знай, че отново бих го сторил без капчица колебание или съжаление — заяви той. — Бих извършил още по-тежко престъпление, стига да можех да й спестя страданията.

— Грешиш, ако мислиш, че не те разбирам. Виждала съм много повече мъртъвци, отколкото си виждал ти, ден и нощ се сблъсквам със смъртта. Непрестанно се питам как е възможно човешки същества да причиняват това на събратята си, но полагам всички усилия престъпниците да получат справедливото възмездие.

Рурк затвори очи и потърка с длани лицето си — рядко му се случваше да е толкова уморен.

— Съжалявам. Отново се почувствах виновен и безпомощен…

— Глупаво е да се самообвиняваш, а ти не си глупак.

Той отпусна ръце.

— Тогава кой е виновникът?

Ив заобиколи бюрото и застана пред съпруга си.

— Виновни са О’Мали, Райли, Кени, Роън, Макний и Калхун. — Сега вече можеше да го утеши, защото беше разбрала чувствата, които са го подтикнали към кървавото отмъщение. Сложи ръце на раменете му и промълви: — Запомни какво ще ти кажа, докато още съм под въздействието на онази ужасяваща холограма, защото по-късно може би ще съжалявам за думите си. Постъпил си правилно. Погрижил си се виновниците да получат справедливо възмездие.

Рурк, който беше трогнат до сълзи, хвана ръцете й и прошепна:

— Жадувах да ми го кажеш… макар и после да съжаляваш за думите си.

Тя стисна ръцете му и се обърна към монитора.

— Да се залавяме за работа и да вкараме мръсника в собствения му капан.

Приключиха едва след полунощ. Ив заспа моментално, но призори засънува кошмари и се замята в леглото. Рурк се събуди и понечи да я прегърне, ала тя го отблъсна и се задъха още по-силно. Беше впримчена в ужасяващ сън, където съпругът й не можеше да проникне, не можеше да попречи на миналото да се върне.

— Всичко е наред, Ив. — Притисна я още по-силно до себе си и усети как цялото й тяло потръпва.

— Недей! Недей! Недей! — Гласът й, тънък и безпомощен — глас на дете, накара сърцето му да се свие от мъка.

— В безопасност си. Повярвай ми. — Започна да масажира гърба й, накрая и тя се притисна към него. — Докато си с мен, той не може да ти стори нищо, не може да те докосне — шепнеше Рурк и се взираше в мрака.

Ив тежко въздъхна, сетне се отпусна. Той продължи да я държи в прегръдките си и да прогонва кошмарите й, докато навън започна да се развиделява.

Когато Ив се събуди, съпругът й не беше до нея. Не го откри и във всекидневната, където всяка сутрин той пиеше кафето си и следеше борсовите курсове по монитора. Още се чувстваше замаяна, когато стана и отиде под душа. Постепенно главата й се проясни, но едва когато излезе от кабинката за изсушаване си спомни съня си. Беше посегнала към халата си, но се вцепени, когато ужасяващите видения като мълнии прорязаха съзнанието й.

Отново видя студената стаичка, през чието мръсно прозорче примигваше червена светлина. Усети как гладът впива нокти в стомаха й. Вратата се отвори и баща й олюлявайки се влезе в стаята. Беше пиян, но не до забрава. Ножът, с който малката Ив се готвеше да отстрани мухъла от парченцето сирене, падна на пода.

Усети плесницата му, сетне настъпи най-страшното: той я просна на дъските, легна върху нея и я заопипва. Но момиченцето, което се опитваше да го отблъсне, не беше Ив, а Марлена. Марлена, чиято бяла рокличка беше разкъсана, а красивото й лице беше изкривено от страх и болка. Мъртвата и обезчестена Марлена, която лежеше сред локва кръв.

Ив се взираше в момичето, което беше загинало по толкова жесток начин — за кой ли път лейтенант Ив Далас се сблъскваше със смъртта. Понечи да вземе от леглото протритото, мръсно одеяло, за да покрие жертвата. Беше забранено, за да не се унищожи някоя улика, ала не можеше да остави горкото дете да лежи голо на пода.

Но когато се обърна и понечи да го покрие, видя не Марлена, а самата себе си със застинало в смъртта лице…

Сепна се, потръпна и побърза да облече халата си. Каза си, че на всяка цена трябва да прогони кошмарните спомени. Трябваше да залови някакъв умопобъркан престъпник и ако не го стореше бързо, щяха да загинат още хора. Не биваше да позволи на миналото си да я измъчва и да й попречи да си върши работата.