Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

Рурк посегна към бяла памучна риза и попита:

— Убитият имал ли е деца?

— Дори три.

— Професията ти е отвратителна, лейтенант.

— Може би затова я обичам. — Ив замислено потърка челото си. — Доколкото ни е известно, съпругата и децата му са в Ирландия. Днес непременно трябва да ги открия.

— В Ирландия ли?

— Да. Изглежда, убитият е твой „бивш“ сънародник. Предполагам, че не познаваш някой си Томас Бренън, нали? — Усмивката й помръкна, когато забеляза как очите на Рурк потъмняха и изражението му се промени. — Господи! Изобщо не го допусках!

— Как изглеждаше? — с привидно безразличие запита той. — Около четирийсетте, невисок, с пепеляворуса коса.

— Описанието ти отговаря на онова, което беше останало от него.

— Томи Бренън… — Без да изпуска ризата, Рурк приседна на страничната облегалка на креслото. — Не мога да повярвам!

— Съжалявам. Дори не подозирах, че сте били приятели.

— Не бяхме близки. — Той поклати глава, сякаш за да прогони спомените. — Поне не и от десет години насам. Когато живеех в Дъблин, той вършеше компютърни измами, а аз се занимавах с мошеничество на дребно. Няколко пъти ни се наложи да работим заедно и да изпием по няколко бири. Преди дванайсетина години Томи се хвана с момиче от добро семейство. Беше невероятно префърцунено. Той се влюби до уши в нея и реши да се промени изцяло. Ето защо прекъсна всякакви връзки с… неблагонадеждните хора от миналото си. Знаех, че много често посещава Ню Йорк и че дори има жилище тук, но през изминалите години пътищата ни не са се пресичали. Убеден съм, че жена му не знае за предишните му подвизи.

Ив седна на другата дръжка на креслото и замислено изрече:

— Нищо чудно някой от „неблагонадеждните“ да е отговорен за убийството му. Рурк, преди да се разровя в миналото на Бренън, искам да знам доколко си бил замесен в тъмните му сделки.

Рурк не се притесняваше от фактите, на които щеше да се натъкне полицейското разследване. Но знаеше, че всяко черно петънце в живота му може да навреди на Ив.

— Успокой се, лейтенант, винаги прикривам следите си. Вече споменах, че с Томи не бяхме приятели. Не сме се виждали от години, но никога няма да го забравя. Имаше прекрасен теноров глас. Беше сърдечен и умен, обичаше да се смее и мечтаеше да има семейство. Беше избухлив и налиташе на бой, ала само когато го предизвикваха.

— Е, изглежда, че този път си е намерил майстора. Знаеш ли къде са близките му?

Той поклати глава, стана и каза:

— Смятам, че бързо ще ги открия.

— Много благодаря. — Ив наблюдаваше как съпругът й облече елегантна спортна риза. — Рурк, съжалявам, че трябваше да го чуеш от мен. Доколкото разбирам, все пак си бил близък с покойния…

— За мен Томи беше… пример за подражание. Кой знае защо го свързвам със спомена за песен, която в една дъждовна нощ съм слушал в задимената кръчма. Аз също съжалявам, че е мъртъв… Отивам в кабинета. След десет минути ще имаш информацията за семейството му.

Ив не отиде веднага при Рурк. Нещо й подсказваше, че не бива да бърза. Знаеше, че благодарение на уменията си и на мощния си компютър той само за пет минути ще открие местонахождението на семейство Бренън. Но вероятно би желал за малко да остане сам, за да се овладее след новината за трагичния край на човека, напомнящ му за младостта му.

Самата тя никога не беше загубвала близък човек, може би защото беше допускала само няколко души до себе си. После се бе появил Рурк и въпреки старанията й да го отблъсне, постепенно се беше превърнал в неразделна част от нея. А сега… тя докосна гравираната венчална халка. Сега не можеше да си представи живота без него.

Не взе асансьора, а се заизкачва по стълбището, преминавайки през широките коридори на разкошната къща. Противно на навика си този път почука на вратата на кабинета и я изчака да се отвори.

Щорите бяха вдигнати и през прозорците надничаше мрачното небе, по което се носеха буреносни облаци. Рурк седеше зад старинното бюро от полиран махагон. Подът беше застлан с великолепни, ръчно изработени килими, които съпругът й беше купил по време на многобройните си пътувания.

Ив пъхна ръце в джобовете си. Започваше да свиква с разкоша, който я заобикаляше, но днес се чувстваше неловко, защото не беше виждала Рурк толкова натъжен и не знаеше как да го утеши.

— Слушай, Рурк…

— Ето разпечатката — прекъсна я той и остави лист хартия върху бюрото си. — Затрудних се, докато ги открия. Съпругата и децата на Томи са в Дъблин. Двете му момченца са на девет и на осем, а момиченцето е едва шестгодишно.