Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Не… Лейтенант, той не ви е необходим. Този човек е истинска напаст.

Ив широко се усмихна.

— Не съм останала с такова впечатление. А ако ти досажда, знаеш как да се справиш с него. Горе главата, Пийбоди. Ще затрупам нашето момче с толкова много работа, че няма да ти се мотае в краката.

— Сигурна съм, че ще намери начин и да се пречка — промърмори Пийбоди. — Не съм виждала по-голям фукльо.

— Бъди справедлива и признай, че е истински професионалист. Освен това… — Тя млъкна, защото комуникаторът й избръмча. — По дяволите, трябваше да си тръгна по-рано. — Извади устройството от джоба си и промърмори: — Тук Далас.

— Лейтенант. — Мрачното лице на командира Уитни сякаш запълни миниатюрния екран.

— На вашите заповеди, сър.

— Извършено е убийство, което очевидно е свързано със случая, който разследваш. Изпратих на местопрестъплението униформени полицаи. Заеми се и с този случай. Незабавно отиди на Западна 112, апартамент 5Д. Обади ми се, след като разучиш положението.

— Веднага тръгвам, сър. — Тя стана, грабна якето си и извика на Пийбоди да я последва.

Погледът на униформената полицайка, застанала пред вратата на апартамент 5Д, подсказа на Ив каква гледка я очаква вътре.

Тя погледна името върху значката на униформата.

— Полицай Кармайкъл, какво открихте?

— Мъртва бяла жена на около четирийсет. Апартаментът е нает от Сарабет Грийнбалм. По всичко личи, че жертвата сама е отворила вратата на убиеца, тъй като бравата не е разбита. Сградата е оборудвана само с една охранителна камера над входната врата. С партньора ми извършвахме рутинна обиколка на района, когато в 16:35 получихме съобщение от диспечера. Анонимен глас е съобщил, че на този адрес е избухнал семеен скандал. В 16:42 вече бяхме тук. Входната врата, както и вратата на апартамента, за който ни бе съобщено, бяха отключени. Влязохме и открихме мъртвата. Погрижихме се никой да няма достъп до местопрестъплението и повторно се свързахме с диспечера.

— Къде е партньорът ви, Кармайкъл?

— Отиде да доведе управителя на сградата.

— Добре. Погрижете се никой да не излиза в коридора. Не напускайте поста си до второ нареждане.

— Слушам, лейтенант — Кармайкъл завистливо изгледа Пийбоди, която униформените полицаи наричаха „любимката на Далас“ и изпитваха към нея смесица от омраза и страхопочитание.

Пийбоди усети враждебния поглед на колежката си и изпъна рамене. Двете с Ив влязоха в апартамента.

— Включи записващото устройство.

— Слушам, лейтенант.

— Лейтенант Далас и сътрудничката й се намират на Западна 112, в апартамента на Сарабет Грийнбалм. — Докато диктуваше, Ив извади от чантата си флакона с безцветен спрей, напръска ръцете и обувките си, сетне го подаде на Пийбоди. — Жертвата, чиято самоличност още не е установена, е жена от бялата раса.

Тя пристъпи към трупа. „Спалнята“ всъщност беше голяма ниша встрани от дневната, където имаше място само за сгъваемо легло. То беше застлано с бели чаршафи и кафяво, оръфано по краищата одеяло.

Този път убиецът беше украсил жертвата си с червена гирлянда. Обвил я беше около тялото на младата жена така, че тя приличаше на мумия. Косата на мъртвата, боядисана във виолетов цвят, който положително би допаднал на Мейвис, беше сресана в сложна прическа.

Отворените устни на жената също бяха обагрени във виолетово, страните й бяха покрити с розов руж. Върху клепачите й грижливо бяха нанесени бледо златисти сенки.

Към гирляндата, която беше увита около шията й, бе прикрепена брошка — лъскава зелена окръжност, в която бяха монтирани златна и сребърна птица, допрели човките си.

— Би трябвало да са гургулици, нали? — промърмори Ив, докато разглеждаше брошката. — Изслушах песента, за която ми говореше, Пийбоди. На втория ден голямата му любов му подарява две гургулици. — Ив притисна длан до страната на жената. — Още е топла. Навярно я е довършил преди по-малко от час. — Тя отстъпи, извади комуникатора си и се свърза с Уитни, за да изпратят специалисти на местопрестъплението.

Когато най-сетне се прибра вкъщи, наближаваше полунощ. Все още незарасналата рана на рамото й пулсираше, но тя се престори, че не усеща тъпата болка. Много повече я притесняваше фактът, че напоследък прекалено бързо се уморяваше.

Знаеше какво би й отговорил полицейският лекар — че все още не се е възстановила напълно. Полагаха й се още десет дни болнични, но тя беше пренебрегнала лекарската забрана и се бе върнала към обичайните си задължения.