Нора Робъртс - Празник в смъртта

Той привърза младата жена към леглото, сетне разряза дрехите й.

Устата на Ив пресъхна.

Саймън напръска с дезинфектант жертвата си, за да не се омърси, докато я изнасилва.

Още преди колата напълно да спре, тя отвори вратата и изскочи навън. Подхлъзна се върху заледения паваж, сетне изтича до входната врата. Ръцете й трепереха, едва на втория опит успя да отключи с шперца си. Докато тичаше нагоре по стълбите, Рурк я настигна.

В този миг от далечината се дочу вой на сирени.

Ив блъсна с рамо вратата на апартамента, извади оръжието си и се втурна към спалнята.

— Полиция! Не мърдай!

Пийбоди беше гола и прикована с белезници към леглото. Очите й бяха разширени от ужас. Цялата трепереше, тъй като през отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Щом видя Ив, извика:

— Саймън избяга, спусна се по аварийната стълба. Настигнете го. Аз съм добре.

За секунди Ив се поколеба, после се спусна към прозореца, като извика на Рурк да остане при Пийбоди.

— Не! Не! — Младата жена се опита да стане, забравила, че е окована. — Ще го убие! Опитай се да й попречиш!

— Дръж се! — извика й той, вдигна одеялото от пода, зави я и също изскочи през прозореца.

Стълбата свършваше на около половин метър от земята. Ив скочи, подхлъзна се, сетне се подпря на коляно и успя да се изправи. Саймън, накуцвайки се отдалечаваше, ала червеният му костюм се виждаше отдалеч.

— Полиция! Стой, не мърдай! — отново извика тя и хукна след него, защото знаеше, че убиецът няма да се подчини.

Струваше й се, че хиляди пчели бръмчат в главата й, усещаше ужилванията им по цялото си тяло. Омразата й сякаш беше нагорещен камък в стомаха й. Извади оръжието си и го затъкна в колана на панталоните си. Искаше й се сама да накаже престъпника за злодеянията му.

Настигна го и се хвърли върху него, като разярена тигрица. Саймън се просна по корем на паважа.

Ив го задраска с нокти, заудря го, но не чувстваше нищо. Задъхваше се и го проклинаше, ала не чуваше гласа си.

Преобърна го на гръб, извади оръжието си и го притисна до гърлото му.

— Ив. — Дочу гласа на Рурк, извърна глава и го видя да стои на няколко крачки от нея.

— Нали ти казах да останеш при Пийбоди! Не се бъркай в това! — Тя се втренчи в окървавеното лице на човека, който ридаеше… и внезапно видя омразното лице на баща си.

Оръжието й не можеше да убива. Освен ако не бъдеше насочено към пулса на жертвата. Тя го притисна още по-силно към гърлото на престъпника. Жадуваше да натисне спусъка.

— Ив, успя да го спреш, победи го. — Рурк, който страдаше заедно със съпругата си, приклекна до нея и я погледна в очите. — Знам, че не си способна да му отнемеш живота.

Тя държеше пръста си на спусъка, готова да го натисне. Ледените парченца, които се сипеха от небето, трополяха по паважа и сякаш пробождаха като игли лицето й.

— Откъде знаеш, че не съм способна да го убия?

— Никога повече няма да отнемеш човешки живот. — Той нежно я помилва по главата.

— Никога повече — повтори Ив, потръпна и отмести оръжието си, сетне бавно се изправи.

Саймън се сви на кълбо, продължавайки да ридае и да вика майка си. Гримът се стичаше по лицето му, изглеждаше неописуемо жалък.

„Победих го — помисли си Ив. — Всичко свърши.“

— Повикай колегите — обърна се тя към Рурк. — Не съм взела белезници.

— Ще ти услужа — обади се Фийни и се приближи до тях.

— Слава богу, че комуникаторът ми беше настроен за връзка с Пийбоди и Макнаб. Двамата с младежа дойдохме веднага след вас. — Той я погледна в очите, сетне добави: — Блестящо се справи, Далас. Ще се погрижа за арестувания, а ти се погрижи за сътрудничката си.

— Добре. — Ив избърса от лицето си кръвта, питайки се дали е нейна или на Саймън. — Благодаря, Фийни.

Рурк я прегърна през раменете. В бързината не бяха облекли връхни дрехи. Ризата на Ив беше мокра, младата жена трепереше.

— Откъде ще минем — през вратата или ще се изкачим обратно по аварийната стълба?

— По стълбата. — Тя погледна към металните стъпала над нея. — Ще стигнем по-бързо. Повдигни ме, после ще ти помогна да се качиш.

Стъпи върху ръцете му, подскочи и се изкатери на металната площадка.

— Ще те чакам отвън — промълви Рурк. — Мисля, че е по-добре да останеш насаме с нея.

— Прав си — отговори тя, но не помръдна, въпреки че вятърът я пронизваше до кости. Трепереше не само от студа, но и от онова, което току-що беше преживяла, побеждавайки самата себе си. — Не го убих, Рурк. Изпитвах ужас при мисълта, че отново мога да го направя. Мразех от дън душата си Саймън, ала не можех да го убия.