Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Здравей, момиченце. Много закъсня. Страхувах се, че не ще успея да ти дам подаръка.

„Да му се не види!“ — помисли си Пийбоди. Трябва мигновено да реши как да постъпи — да побегне или да остане. Оръжието беше в кобура под куртката, а дрехата беше закопчана. Но комуникаторът беше в джоба й.

Решението беше взето. Тя принудено се усмихна пъхна ръка в джоба си и включи устройството.

— О, Дядо Коледа, не очаквах да те срещна пред вратата ми, още по-малко да получа подаръци. Та жилището ми дори няма комин, през който да се спуснеш.

Убиецът отметна глава и се засмя.

Ив изстена, излегна се по гръб и се протегна. Така й не бяха стигнали до леглото, а се бяха любили на пода. Чувстваше се изтощена до смърт и много щастлива. Погледна съпруга си, който лежеше да нея, и промълви:

— Не беше зле за начало.

Той се засмя и докосна топлата й гърда.

— Ти сякаш прочете мислите ми. Но преди това искам да видя подаръка си.

— Нима току-що не ти подарих себе си? — Ив се усмихна, седна и приглади косата си. — Обаче догодина…

Замлъкна като чу гласът на Пийбоди и се досети, че комуникаторът е в джоба на панталоните й, който небрежно беше захвърлила в желанието си да се люби с Рурк.

„О, Дядо Коледа, не очаквах да те срещна пред вратата ми…“

— Боже мой! Боже мой! — Тя мигновено скочи и на две — на три надяна дрехите си, докато трескаво повтаряше: — Трябва да се свържем с диспечера! Пийбоди има нужда от помощта ни! Боже мой, Рурк!

Той също се беше облякъл, грабна портативния си видеотелефон и извика:

— Да вървим. Ще се обадим от колата.

— Чаках те — прошепна Саймън. — Исках да те изненадам.

„Опитай се да печелиш време, да го залъжеш“ — трескаво си повтаряше Пийбоди.

— Ще ми подскажеш ли каква е изненадата?

— Подарък, избран специално за теб от човека, който те обича. — Той тръгна към нея, а младата жена продължи да се усмихва, докато разкопчаваше куртката си.

— Така ли? И кой е този човек?

— Дядо Коледа те обича, Дилия. Хубавата ми Дилия.

Тя съзря спринцовката в ръката му. Рязко се извърна и се опита да го отблъсне, като трескаво се опитваше да извади оръжието си.

— Лошо момиче! — изхриптя Саймън и я блъсна в стената. Пийбоди замахна, но вместо него улучи голямата кутия. Дясната й ръка се оказа притисната до стената.

— Не ме докосвай, гад такъв! — Тя се обърна и се опита да го препъне, но почувства, че реакциите й са забавени от изпития алкохол. Усети как иглата на спринцовката се заби в шията й.

— По дяволите — промърмори, успя да направи една-две крачки, сетне се строполи на земята.

— Виж какво направи — смъмри я Саймън, отвори чантата й и започна да рови, търсейки картата й за електронната ключалка. — Ами ако си счупила нещо? Много ще се ядосам, ако си счупила някое от приспособленията ми. А сега бъди послушна, ела с мен.

Изправи я на крака, отключи вратата, и блъсна младата жена в коридора. Тя падна, но почти не усети болка, сякаш тялото й беше обвито с дунапрен. Вътрешният глас сякаш й крещеше, че трябва да стане, че не трябва да се оставя в ръцете на убиеца… за миг й се стори, че скача и се нахвърля върху него, сетне осъзна, че не чувства краката си.

Някъде отдалеч чу шума на затваряне на вратата, сетне гласа на Саймън:

— А сега ще те сложа в леглото. Предстои ни много работа. След час-два ще бъде Коледа. Хайде, моя любов — промълви той, вдигна я, като че беше кукла и я занесе в спалнята.

— Пет пари не давам, че работите в намален състав и не разполагате с достатъчно коли — изкрещя Ив на диспечера. — Животът на полицай Пийбоди е в опасност. В опасност е, да те вземат дяволите!

Ще уведомя шефовете за неприличния език, който държите, лейтенант Ив Далас. Подкреплението вече е на път. Ще бъде на упоменатия от вас адрес след дванайсет минути.

— Тя може да бъде мъртва след дванайсет минути! Ако дори косъм падне от главата й, лично ще те разглобя на части! — Ив удари с юмрук по видеотелефона и възкликна: — Дроиди обслужват диспечерската служба и всички отдели на полицията, защото е Коледа и колегите са решили да празнуват. Рурк, не можеш ли да караш по-бързо?

Той мълчаливо вдигна рамене. Шофираше със сто и шейсет километра в час и автомобилът се носеше като стрела през завесата, образувана от проливния дъжд, примесен със сняг. Все пак натисна докрай педала на газта.

— Почти стигнахме, Ив. Ще успеем да я спасим.

Гласът на Саймън продължаваше да се разнася от комуникатора, причинявайки неописуемо страдание на Ив, която сякаш виждаше какво се случва в жилището на Пийбоди.