Нора Робъртс - Празник в смъртта

СЪЖАЛЯВАМ. ДОСТЪПЪТ ДО ТОЗИ ЕТАЖ Е ВЪЗМОЖЕН ЧРЕЗ НАБИРАНЕ НА КОДА ИЛИ СПЕЦИАЛНО РАЗРЕШЕНИЕ.

Ив нетърпеливо изруга и посегна към шперца си, но Рурк я изпревари. Отново свали пластинката и деблокира асансьора.

Кабината безшумно се понесе нагоре. Когато започна да забавя движението си, Ив пристъпи напред и застана между вратата и Рурк.

Той само присви очи и зачака. Щом вратата се отвори, блъсна съпругата си встрани, изскочи във фоайето, насочвайки оръжието си.

— Да не си посмял отново да го направиш — изсъска тя и с един скок се озова навън.

— А пък ти да не си посмяла да ме прикриваш с тялото си. Тук няма никого. Готова ли си да се справим с вратата?

Ив още трепереше от гняв, но си каза, че сега не е моментът за семеен скандал. Ето защо безмълвно се приведе.

— На „три“ влизаме. Едно, две… — Блъснаха вратата едновременно като полицаи по време на тренировка.

Всички лампи в апартамента бяха включени, от музикалната система се разнасяха коледни песни. Всички щори бяха спуснати, разноцветните лампички на елхата весело примигваха.

Ив безмълвно посочи наляво. Докато вървяха към спалнята, тя забеляза, че петната върху всички мебели и маси, останали след лаборантите, са изчезнали. Разнасяше се миризма на цветя и дезинфектант.

От басейна с минерална вода се вдигаше пара.

В спалнята цареше идеален ред, леглото беше оправено, заличени бяха следите, оставени от полицейските служители.

Ив смъкна покривката и тихо изруга.

— Сменил е чаршафите. Мръсникът е спал в леглото, където е изнасилил Пайпър. — Усети как гневът й се разпалва. Приближи се до гардероба и го отвори. Между дългите бели роби, които носеха братът и сестрата, прилежно бяха поставени на закачалки ризи и панталони.

— Настанил се е като у дома си? — възкликна тя, наведе се и отвори черното куфарче, което беше поставено в гардероба. — Ето и другите му реквизити. — С разтуптяно сърце прерови куфарчето, като мълвеше думите на песента за коледните подаръци на влюбения. — Приготвил е по нещо за останалите си жертви… дванайсетата е трябвало да „получи“ шнола, върху която са гравирани дванайсет мъже с полички.

— Шотландски костюми — машинално я поправи Рурк. — Това са шотландски гайдари.

— Добре, де, не е толкова важно. Важното е, че всички са тук, с изключение на „подаръка“ за петата жертва. Взел го е със себе си. — Тя се изправи и продължи: — Изкъпал се е без да бърза, облякъл е червения костюм, поставил е приспособленията си в проклетата кутия с панделката и е отишъл да свърши отвратителното си дело. Но със сигурност ще се върне тук.

— Ще го изчакаме.

Изкушаваше се да се съгласи. Никога не би го признала, но жадуваше сама да залови изверга, да види изражението му в този миг. Да ликува, задето е победила не само него, но и другия си Аз, с който се сблъскваше в кошмарите си.

— Ще се обадя в управлението и ще рапортувам какво съм открила. После ще възложа задачи на онези полицаи, които са имали нещастието да бъдат дежурни тази нощ. Едни ще наблюдават сградата отвън, други ще чакат симпатичния Саймън в апартамента. След около час всички ще бъдат по местата си, а ние с теб ще се приберем у дома.

— Признай, че не искаш да повериш залавянето му на свой колега, Ив.

— Прав си. Може би точно поради това трябва да се откажа. Пък и… — Обърна се към него, припомняйки си думите на Майра. — Имам право на личен живот, на щастието, което намерих заедно с теб.

— Тогава побързай. — Той помилва страната й. — Жадувам да се приберем у дома.

Пийбоди привърши с досадната канцеларска работа и тежко въздъхна, защото внезапно почувства самосъжаление. Дочу шум откъм вратата, обърна се и видя Макнаб.

— Какво има?

— Ами… реших да ти напомня, че Далас ни освободи за тази вечер.

— Ще си тръгна, когато приключа работата си.

Младежът лукаво се усмихна.

— Доколкото виждам, свършила си всичко. Навярно имаш среща с онзи мазник.

— Ама че си невеж, Макнаб. Не мога да прекарам Бъдни вечер с човек, с когото съм излизала само веднъж. „Освен това Чарлс беше предварително ангажиран“ — мислено добави тя.

— Семейството ти не живее в Ню Йорк, нали?

— Не. — Пийбоди се престори, че търси нещо в чекмеджето си, очаквайки Макнаб да си отиде.

— Не можа ли да отидеш у дома за Коледа, а?

— Тази година се разминах с отпуската.

— Аз също. Проклетият убиец обърка всичките ми планове, престанах да излизам и живея като монах. Тази вечер и аз съм самотен. — Небрежно пъхна ръце в джобовете си и подхвърли: — Какво ще кажеш да сключим примирие, нещо като коледен мораториум?