Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Сигурен ли сте?

— Бяхме любовници, лейтенант. И което е още по-важно, бяхме лудо влюбени един в друг. Познавах не само тялото й, но сърцето и душата й.

— Добре, благодаря ви. — Изчака го да излезе и побърза да попита сътрудничката си:

— Какво мислиш за него, Пийбоди?

— Че сърцето му е разбито.

— Съгласна съм. Но хората често убиват любимите си същества. Алибито му не е солидно, дори ако записите потвърдят, че е провел онези разговори.

— Изобщо не прилича на Дядо Коледа.

Ив кисело се усмихна.

— Сигурна съм, че и убиецът не прилича на добрия старец. Иначе не би се осмелил да позира пред камерата. С помощта на подплънки, контактни лещи, грим, брада и перука всеки може да се превърне в Дядо Коледа. — Ала инстинктът й подсказваше, че Джери е невинен. — Почти съм убедена, че господин Вандоурън не е убил любовницата си. Да отидем в службата на покойната, да открием приятелите и враговете й.

Оказа се, че Мариана има безброй приятели и никакви врагове.

Докато разговаряше с познатите й, Ив научи, че тя е била щастлива и много сърдечна млада жена, която е обичала работата си, била е привързана към семейството си, но е изпитвала удоволствие да живее сама в шумния град.

Оказа се, че е имала няколко много близки приятелки, слабост към правенето на покупки, обичала е страстно театъра и любовника си Джереми Вандоурън.

Беше на седмото небе.

Нямаше човек, който да я мрази.

Беше искрена и доверчива.

Докато шофираше колата на път за дома си, Ив сякаш чуваше гласовете на колегите и приятелите на убитата. Никой не каза лоша дума за Мариана, не се чуха злобните подмятания, които често се правят по адрес на мъртъвците.

И все пак убийството й доказваше, че на този свят има поне един човек, който е изпитвал омраза към нея и който беше отнел живота й без да бърза и с удоволствие, ако се съди по веселото проблясване на очите му.

Моята най-голяма любов.

Да, някой я беше обичал достатъчно, за да я убие. Ив знаеше, че подобна извратена любов действително съществува, защото я беше изпитала върху себе си. И беше оцеляла, напомни си и включи видеотелефона.

— Получи ли резултатите от токсикологичните проби, Дики?

На екрана изплува грозноватото лице на началника на лабораторията, което както винаги имаше страдалческо изражение.

— Знаеш, че преди празниците настъпва истински хаос. Убийците се развихрят, а моите лаборанти само дрънкат за Коледа и Ханука, вместо да си гледат работата.

— Искрено ти съчувствам. Незабавно искам резултатите.

— А пък аз искам отпуска — промърмори Дики, но се обърна към компютъра си. След секунди заяви: — Била е упоена с препарат, който се продава в аптеките. Като се има предвид теглото й, дозата само я е зашеметила за десет-петнайсет минути.

— Напълно достатъчно — промълви Ив.

— Предполагам, че опиатът е бил инжектиран в ръката й и тя се е почувствала така, сякаш е изгълтала половин дузина приспивателни таблетки. Повдигало й се е, виело й се е свят, може би временно е загубила съзнание и мускулите й са се отпуснали.

— Ясно. Открихте ли семенна течност?

— Не. Може би престъпникът е използвал презерватив — още не сме напълно сигурни. Трупът е бил напръскан с дезинфектант, открихме следи от него и във вагината й, което също би могло да унищожи сперматозоидите. И още нещо — козметичните средства, използвани при гримирането й, не бяха открити в жилището. Не сме ги изследвали напълно, но предварителните резултати показват, че червилото съдържа природни съставки, което означава, че е много скъпо. Предполагаме, че убиецът го е донесъл със себе си.

— Постарайте се възможно най-бързо да откриете марката. Уликата е много важна. Браво на теб, Дики.

— Благодаря за похвалата. Дано да прекараш добре шибаните празници.

— Пожелавам същото и на теб — промърмори младата жена и прекъсна връзката, сетне подкара колата по алеята към къщата.

В зимния мрак осветените прозорци блещукаха примамливо.

„Това е моят дом“ — помисли си тя. Никога не беше предполагала, че ще нарече така сградата, подобна на замък. Ала сега действително се чувстваше у дома сред неописуемия разкош заради човека, който притежаваше къщата. Човекът, който я обичаше и й беше подарил венчален пръстен, както Джереми бе решил да дари пръстен на Мариана.

Машинално докосна халката си, докато паркираше пред главния вход.

„Разбрах, че с нея сме създадени един за друг“ — беше казал Джери. Допреди година не би го разбрала, ала сега беше познала истинската обич и не се учудваше от думите му.