Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Познавате ли Мариана Холи?

— Разбира се. Само не ми казвайте, че тя е отмъкнала някое шоколадче. — Внезапно усмивката му помръкна, сякаш някой изгаси лампа. — Какво има? Нещо лошо ли се е случило? Как е Мариана? — скочи от стола и се загледа към вратата, сякаш очакваше да види любимата си.

— Съжалявам, господин Вандоурън. — Ив така и не беше свикнала да съобщава печалната новина на близките на убитите, затова предпочете да говори без заобикалки. — Госпожица Холи е мъртва.

— Не… невъзможно е — прошепна той и впери тъмните си очи в Ив. — Лъжете. Снощи разговаряхме по телефона, а днес в седем ще се срещнем, за да вечеряме някъде… Слушайте, навярно сте допуснали грешка.

— Съжалявам, но няма грешка — меко каза тя, ала младият мъж безмълвно продължи да се взира в нея. — Мариана Холи снощи е била убита в апартамента си.

— Убита ли? — Той бавно поклати глава, сякаш Ив му говореше на неразбираем език. — Не може да бъде! Не може да бъде! — Рязко се извърна и посегна към видеотелефона. — Ей сега ще й се обадя в службата…

— Господин Вандоурън. — Ив го хвана под ръка и го накара да седне. Самата тя се отпусна на ръба на бюрото и го погледна право в очите. — Пръстовите отпечатъци и ДНК тестовете доказаха, че мъртвата е госпожица Мариана Холи. Ако имате сили, бих искала да ме придружите, за да потвърдите самоличността й.

— Да потвърдя… — Той отново скочи от мястото си и неволно удари с лакът рамото на Ив, засягайки още незаздравялата рана. — Непременно ще ви придружа, за да ви докажа, че сте сгрешили!

По принцип моргата беше неприятно място. Фактът, че някой с извратено чувство за хумор или изпаднал в празнична еуфория беше окичил стените с червени и зелени стъклени топки и грозни сърмени гирлянди, придаваше още по-ужасяващ вид на тази обител на смъртта.

Ив стоеше до прозореца, гледащ към залата с мъртъвците. Усети как човекът до нея потръпна, щом съгледа трупа зад стъклото.

Личеше си, че служителите на моргата набързо са покрили мъртвата, за да скрият от приятелите и роднините й голотата й, грозния клинообразен разрез, направен от патолога и печата от вътрешната страна на ходилото, обозначаващ името и номера на убитата жена.

— Не! — Вандоурън безпомощно притисна ръце към стъклото. — Не, не може да бъде! О, Мариана!

Ив нежно докосна рамото му и усети, че младият мъж трепери. Той стисна юмруци и заудря по стъклената преграда.

— Моля ви само да кимнете, ако потвърждавате, че това е Мариана Холи.

Джери кимна и се разрида.

— Пийбоди, намери стая, където никой няма да ни безпокои. Донеси и чаша вода… — Докато говореше, младият мъж я прегърна и смазан от скръб, отпусна глава на рамото й. Тя не се отдръпна, само даде знак на служителя да спусне щората върху стъклото.

— Хайде, Джери, ела с мен — зашепна му тя и го поведе по коридора, като си мислеше, че предпочита да бъде подложена на електрошок, отколкото да успокоява опечалените близки на някой мъртвец. Никой не можеше да ги утеши, не бяха измислени магически думи, помагащи на хората да забравят мъката си. Ала все пак се опита да го стори, докато подкрепяше младия мъж по кънтящия коридор. Пийбоди посочи една врата и промърмори:

— Стаята е свободна. Сега ще донеса и водата.

— Седни, Джери. — Ив го заведе до стола, извади кърпичката от джоба на сакото му и я тикна в ръката му. — Моите съболезнования за тежката ти загуба — промърмори и както винаги почувства колко банални са думите й.

— Кой би пожелал да причини зло на Мариана? Защо са я убили?

— Мое задължение е да открия истината. Повярвай, че ще го сторя.

Тонът й го накара да вдигне глава. Очите му бяха зачервени, в тях се четеше отчаяние. С очевидно усилие си пое въздух и прошепна:

— Мариана означаваше… всичко за мен. — Порови в джоба си и извади кутийка от кадифе. — Щях да й го дам тази вечер. Бях намислил да й го поднеса на Бъдни вечер, но не можах да се сдържа. — С треперещи ръце отвори кутийката и показа годежния пръстен с голям диамант. — Довечера щях да я помоля да се омъжи за мен. Знаех, че ще приеме, защото се обичахме. — Внимателно затвори кутийката, пусна я обратно в джоба си и тихо попита: — Защо са я убили — за да я ограбят ли?

— Не. От колко време познавате госпожица Холи?

— От шест месеца. — Той вдигна поглед към Пийбоди, която му поднесе чаша вода. Благодари й, взе чашата, но не отпи нито глътка. — Това беше най-щастливият период в живота ми.

— Как се запознахте?

— Чрез агенция за запознанства.