Нора Робъртс - Синя далия

Този приказно изящен южняшки стил й напомняше, че е риба от Севера, която тук не е в свои води.

Времето сякаш течеше по-бавно. Трябваше да помни, че темпото в този край е различно от това, с което с свикнала, че ще се сблъска с различна култура.

Камината навярно беше „Адамс“, а лампата оригинал на „Тифани“. Дали наричаха плътните завеси „драперии“, или звучеше твърде в стил Скарлет О’Хара? А дали дантелените пердета бяха семейно наследство?

Господи, нима някога се бе чувствала по-чужда? Какво правеше една вдовица от средната класа в Мичиган сред това южняшко великолепие?

Опита да си вдъхне кураж и да придаде спокоен израз на лицето си, когато чу стъпки по коридора.

— Донесох ви кафе.

Не беше Розалинд, а приветливият мъж, който й бе отворил вратата и я бе придружил до салона.

По нейна преценка изглеждаше на около тридесет, със средно телосложение, доста строен. Лъскавите му кестеняви коси се спускаха на талази покрай лице на кинозвезда с открояващи се искрящи сини очи. Въпреки черното му облекло, никак не приличаше на иконом. Всичко във външността му изглеждаше стилно. Бе казал, че името му е Дейвид.

Сложи поднос с порцеланова кана, чаши, малки ленени подложки, захар, сметана и ваза с китка теменужки на масичката.

— Роз е малко заета, но скоро ще дойде. Отпуснете се и пийнете кафе. Харесва ли ви тук?

— Да, много.

— Мога ли да направя нещо за вас, докато я чакате?

— Не. Благодаря.

— Тогава просто се настанете удобно — нареди той и й наля чаша кафе. — Няма нищо по-хубаво от огън в камината през януари, нали? Кара те да забравиш, че само преди няколко месеца е било достатъчно горещо, за да стопи кожата ти до кости. Как предпочиташ кафето, скъпа?

Не беше свикнала да чува това обръщение от непознати мъже, които й поднасят кафе в разкошен салон. Особено когато подозираше, че са с няколко години по-млади от нея.

— Само с малко сметана. — Мислено си забрани да го зяпа. Лицето му бе… неустоимо, с чувствени устни, сапфирено-сини очи, изпъкнали скули и секси трапчинка на брадичката. — Отдавна ли работите за госпожа Харпър?

— От цяла вечност. — Той чаровно се усмихна, докато й поднасяше кафето. — Поне така ми се струва, в най-добрия смисъл. Отговаряй откровено на директните й въпроси, без заобикалки. — Усмивката му стана по-широка. — Мрази увъртанията. Знаеш ли, скъпа, страшно харесвам косите ти.

— О! — Стела инстинктивно повдигна ръка към тях. — Благодаря.

— Не случайно това е бил любимият цвят на Тициан. Късмет с Роз — добави той, преди да излезе. — Страхотни обувки впрочем.

Стела въздъхна и сведе поглед към кафето си. Бе забелязал косите и обувките й и бе направил комплименти и за двете неща. Гей. Жалко!

Кафето се оказа хубаво и Дейвид имаше право за огъня в камината през януари. Навън въздухът беше влажен и мразовит, а небето — мрачно. Лесно бе една жена да свикне да прекарва по час пред камината и да пие чудесно кафе от… какъв ли беше порцеланът? Майсенски? Уеджуудски? Любопитството я накара да повдигне чашата и да погледне печата отдолу.

— Стафордширски, донесен от една от английските съпруги на фамилия Харпър в средата на деветнадесети век.

„Няма за какво да се упреквам“, каза си Стела. Безполезно беше да се срамува, че характерното й за червенокоса жена бяло лице неизбежно ще поруменее от неудобство. Спокойно остави чашата и погледна Розалинд Харпър право в очите.

— Прекрасна е.

— Винаги съм смятала така.

Розалинд влезе, настани се до нея и си наля чаша кафе.

Стела осъзна, че една от двете не е избрала подходящ стил на обличане за интервюто. Широк масленозелен пуловер и тютюнев работен панталон с оръфани крачоли криеха високата грациозна фигура на Розалинд. Не носеше обувки, само чифт дебели кафяви чорапи на издължените си, тесни ходила.

Това обясняваше безшумното й влизане в стаята.

Косите й бяха къси, прави и черни.

Досега бяха контактували само по телефон, факс или електронна поща, но Стела бе направила подробно проучване за потенциалната си работодателка, включително и как изглежда.

Беше попаднала на множество изрезки от списания за Розалинд като дете и девойка. С възхищение бе разгледала снимките на зашеметяващата осемнадесетгодишна булка и бе изпитала искрено съчувствие към бледата вдовица на двадесет и пет със стоически израз на лицето.

Имаше и други, разбира се. Страници от светските хроники, клюкарски догадки кога и дали вдовицата ще се омъжи повторно. Следваха доста материали от пресата за новооткрития й градинарски център, за интимния й живот и краткия й втори брак, приключил с развод.