Нора Робъртс - Синя далия

— Добре.

Стела огледа дългите маси, въртящите се глави на напоителната система, улеите за оттичане на полегатия бетониран под.

— Когато започне сезонът, излагаме едногодишните и многогодишните растения покрай тази стена на сградата. Виждат се отпред когато някой мине покрай оградата или влезе с кола. Имаме покрит сектор за онези, които се нуждаят от сянка — продължи тя, докато вървеше през оранжерията и ботушите й шляпаха по бетона. — Тук държим подправки, а ето там е складът за допълнителни саксии, пластмасови чинийки и етикети. Отзад са оранжериите за млади издънки и разсад. Онези двете ще бъдат отворени за посетители и на място ще се продават едногодишни растения.

Преминаха по чакълена алея и отново излязоха на асфалт покрай храсти и декоративни дръвчета. Роз посочи към сектора отстрани, където имаше зимни парници.

— Зад тях, затворени за клиенти, са секторите за разсаждане и присаждане. Държим повечето разсад в кутийки с пръст, но съм отделила един-два акра земя за отглеждане на открито. Няма проблем с напояването тук.

Продължиха да вървят. Стела внимателно разглеждаше и правеше изводи. Страстната тръпка в корема й ставаше все по-изгаряща.

Можеше да направи нещо тук. Да остави своя отпечатък върху съвършената основа, положена от друга жена. Можеше да й помогне да разширява, подобрява, усъвършенства.

„Удовлетворение? — помисли си тя. — Предизвикателства?“ Господи, всеки миг тук щеше да е изпълнен с това. Беше великолепно.

Оранжериите с куполовидна форма, работните плотове, масите за излагане на стока, навесите, стъклените стени, напоителните системи. Стела видя всичко отрупано с растения, а наоколо — тълпи клиенти. Предвкуси разрастване и нови възможности.

Роз отвори вратата на оранжерията за разсаждане и Стела не можа да сдържи тихата си въздишка на наслада, когато долови мирис на влажна пръст и млади растения. Знаеше, че къдриците й ще се разпилеят в безпорядък от влагата и топлия въздух, но влезе.

Над облагородената почва в кутийките за разсад се виждаха нежни зелени стъбълца. Вече бяха окачени кошници с напълно развити рано цъфтящи цветя. В далечния край стояха родителите на тези мъничета, използвани за разсаждане. На закачалки висяха престилки, по масите или в кофи до тях имаше безброй инструменти.

Стела тръгна мълчаливо по пътеките между тях и забеляза, че на всяка кутийка е поставен четлив етикет. Позна повечето растения, без да чете надписите. Мексикански астри и кандилки, петунии и пенстемони. Толкова на юг, само след няколко седмици щяха да са готови за засаждане в лехи и сандъчета, на слънце или в сенчести кътчета.

Дали тя имаше готовност да пусне корени тук и да разцъфти? А синовете й?

Знаеше, че градинарството е риск, а животът — още по-голям. Умните хора преценяваха рисковете, свеждаха ги до минимум и работеха, за да постигат целите си.

— Искам да видя сектора за присаждане, складовете и офисите.

— Добре. Най-добре излез. Костюмът ти ще се намачка.

Стела сведе поглед към зелените ботуши и се засмя.

— Жалко за старанието ми да изглеждам представителна.

Смехът накара Роз одобрително да поклати глава.

— Ти си хубава жена, с добър вкус за облекло. Не е зле да имаш такъв имидж. Отделила си време да се издокараш за срещата, за разлика от мен. Оценявам това.

— Вие държите картите, госпожо Харпър. Можете да се обличате, както желаете.

— Права си. — Роз тръгна обратно към вратата, посочи навън и излезе сред лекия хладен ръмеж. — Да влезем в офиса. Няма смисъл да те влача из имението в дъжда. Какви са другите причини да се преместиш тук?

— Не намерих нито една причина да остана в Мичиган. Преместихме се там, след като се омъжих за Кевин, заради работата му. Мисля, че останах тези години след смъртта му от лоялност или просто по навик. Не съм сигурна. Харесвах работата си, но никога не съм имала чувството, че съм намерила своето място. По-скоро живеех ден за ден.

— Роднини?

— Не, в Мичиган нямам. Бяхме само аз и момчетата. Родителите на Кевин са починали още преди да се оженим. Майка ми живее в Ню Йорк, но нямам желание да отгледам децата си в този град. Освен това, с майка ми имаме, сложни отношения. Както много майки и дъщери.

— Слана богу, че аз имам синове.

— О, да. — Стела отново се засмя, вече по-спокойна. — Родителите ми се разведоха, когато бях много малка. Навярно знаете.

— Отчасти. Както вече казах, с баща ти и Джолийн сме приятели.

— Привързана съм към тях. Затова, вместо да затворя очи и да забия топлийка в картата, реших да дойда тук. Родена съм тук. Не си спомням почти нищо, но се надявах да усетя връзка с родния край. Може би това е мястото ми.