Нора Робъртс - Синя далия

Стела бе добила представа за пресметлива и решителна жена. Но бе приписвала впечатляващата й външност на ъгъла на заснемането, осветлението и грима.

Това се оказа заблуда.

На четиридесет и пет Розалинд Харпър изглеждаше като разцъфнала роза. „Но не от парников сорт — помисли си Стела, — а закалявана от природните стихии сезон след сезон, година след година, все по-силна и красива“.

Имаше издължено лице с изпъкнали скули и леко дръпнати очи с цвят на отлежало малцово уиски. Устните й, чувствени и изваяни, бяха без червило. С набитото си око Стела забеляза, че по прекрасната й кожа няма и следа от грим.

До крайчеца на очите й се забелязваха леки бръчки — отпечатъците, които богът на времето обожава да оставя, — но те не отнемаха от красотата й.

Единствената мисъл на Стела беше: „Господи, моля те да изглеждам така, когато стана на нейните години. Но по-добре облечена, ако нямаш нищо против“.

— Дълго ви накарах да чакате, нали?

„Бъди откровена“, напомни си Стела.

— Малко, но беше приятно да поседя в тази стая и да пийна хубаво кафе в стафордширски порцелан.

— Дейвид обича да се държи като гостоприемен домакин. Имах малко работа в оранжерията, забавих се.

Стела отбеляза, че тонът й е енергичен. Не рязък — говорът, характерен за Тенеси, просто не можеше да звучи рязко, — а по-скоро бодър и делови.

— Изглеждате по-млада, отколкото очаквах. На колко години казахте, че сте — тридесет и три?

— Да.

— А синовете ви са… на шест и на осем?

— Точно така.

— Не сте ги довели със себе си?

— Не. В момента са при баща ми и втората му съпруга.

— С Уил и Джолийн сме добри приятели. Как са те?

— Добре. Радват се на внуците си.

— Не се и съмнявам. Баща ви често показва техни снимки и сякаш ще се пръсне от гордост.

— Една от причините да се преместя тук е да могат да прекарват повече време с тях.

— Добра причина. Аз също обичам малки момчета. Липсва ми присъствието им. Фактът, че водите две, повлия във ваша полза. Автобиографията ви, препоръката на баща ви и писмото от бившия ви работодател… е, всичко това не беше излишно. — Взе си бисквита от подноса и отхапа от нея, не откъсвайки поглед от лицето на Стела. — Нужен ми е организатор, човек с творческо мислене, упорит и буквално неуморен. Държа хората, които работят за мен, да следват моето темпо, а то никак не е леко.

— Вече разбрах това. — „Добре — помисли си Стела, — и аз ще говоря решително и направо по същество“. — Имам диплома със специалност управление на градинарски център. Винаги съм се занимавала с това, с изключение на трите години, през които стоях у дома, за да се грижа за децата си, но тогава междувременно успях да проектирам своята градина и тези на няколко съседи. Откакто почина съпругът ми, преди повече от две години, сама възпитавам синовете си и работя в своята област. Справям се добре и с двете. Мога да следвам темпото ви, госпожо Харпър. Никога не се предавам.

„Може би“, помисли си Роз.

— Може ли да погледна ръцете ви? — С известна неохота Стела ги протегна напред. Роз остави кафето си и ги пое в своите. Завъртя ги, огледа дланите и прокара палци по тях. — Знаете как се работи.

— Да, знам.

— Официалният костюм ме накара да се усъмня, въпреки че е прекрасен — усмихна се Роз и доизяде бисквитата. — От няколко дни насам е доста влажно. Да намерим чифт гумени ботуши, за да не съсипете тези хубави обувки. Ще ви покажа всичко.

Ботушите се оказаха възголеми, с грозен цвят на брезент, но влажната земя и натрошеният чакъл наистина биха съсипали новите й обувки.

Нейната външност едва ли имаше значение в сравнение със създаденото от Розалинд Харпър.

„В градината“ заемаше западната част на имението. Офисите на фирмата се намираха откъм пътя, а зелените площи започваха от входа, простираха се от двете страни на алеята за паркиране и бяха съвършено оформени. Дори през януари за Стела бе очевидно, че за тях се полагат грижи и се прилага творчески подход при подбора и разпределението на вечнозелените растения, декоративните храсти и издигнатите лехи, в които навярно имаше луковици и корени на цветя, поникващи всяка година, и през пролетта, лятото и есента щяха да греят в ярки цветове.

Един поглед и стигаше, за да реши, че не просто иска работата, а трябва на всяка цена да я получи. През тялото й премина тръпка на страстно желание, каквото би разпалил невероятно привлекателен мъж.

— Не исках офисите да се намират близо до къщата — сподели Роз, когато паркира пикапа. — Не исках да виждам търговски постройки през прозорците на салона. Семейство Харпър винаги е имало усет за бизнес. Дори когато земите на това имение, върху които сега са построени къщи, са били памукови плантации.