Нора Робъртс - Синя далия

Вместо това, остана подпряна с ръце на ръба на мивката, молейки се майка й бързо да опакова багажа си и да си тръгне. Откъде й бе хрумнало, че иска да остане? Отношенията им винаги щяха да са същите. Напрегнати, враждебни. Никаква близост и разбиране.

Господи, колко се нуждаеше от нечие рамо, поне за една нощ! Утре щеше да продължи напред. Но тази нощ копнееше за прегръдка, ласка и утеха.

С треперещи ръце събра парчетата порцелан от мивката и заплака, докато ги изхвърляше в кошчето за смет. След това отиде до телефона и повика такси за майка си.

Не размениха нито дума повече и Стела реши, че така е най-добре. Затвори вратата, заслушана в заглъхващото бръмчене на колата.

Щом остана сама, нагледа децата, придърпа одеялата им и нежно ги целуна по челата.

Те бяха единственото, което й бе останало. А тя беше единственото, което имаха.

Щеше да е по-добра майка. Закле се в това. По-търпелива. Никога, никога нямаше да ги разочарова. Нямаше да си отиде точно когато им е най-необходима.

Когато се нуждаят от подкрепа, щеше да им я даде. Независимо от всичко. Независимо кога.

— Вие сте на първо място за мен — прошепна тя. — Винаги ще бъдете.

В спалнята отново се съблече и извади от гардероба стария памучен халат на Кевин. Когато се загърна с него и усети познатия му опияняващ мирис, болката отново скова сърцето й.

Сгуши се на леглото, придърпа предниците на халата по-плътно, затвори очи и отправи молитва утрото да дойде по-скоро. Готова бе да посрещне новия ден.

Харпър Хаус

Януари 2004 г.

Не биваше да изпитва страх от къщата или от господарката й. И двете имаха изградена репутация.

За къщата се говореше, че е красиво старо здание, с градина, която може да съперничи на райската. Преди малко сама се увери в това.

Жената имаше славата на интересна личност, малко самотна и „с труден характер“. Стела знаеше, че това можеше да означава какво ли не — от човек със силна воля до коравосърдечна кучка.

Каквато и да беше истината, трябваше да я приеме. Напомни си го, докато едва потискаше желанието си да стане и нервно да закрачи из стаята. Бе преживяла и по-трудни моменти.

Нуждаеше се от тази работа. Не само заради заплатата, макар и да бе доста щедра, а заради престижа, предизвикателството и чувството, че върши нещо полезно. По-значимо от въртенето в омагьосан кръг у дома.

Имаше нужда от живот, нещо повече от броене на дните между чековете за заплата, които се стопяваха, когато плати сметките. Макар и да звучеше като банална фраза от книгите за самоусъвършенстване, имаше нужда от нещо, което да й носи предизвикателства и удовлетворение.

Сигурна беше, че Розалинд Харпър се чувства напълно удовлетворена. Наследница на красива къща, собственичка на процъфтяваща фирма. Какво ли беше всяка сутрин да се буди с ясната представа къде е мястото й и към каква цел се стреми?

Единственото, което искаше да постигне и предаде на децата си, бе тази ясна представа за своя път. Боеше се, че я е загубила след смъртта на Кевин. За чувството, че върши нещо полезно, нямаше проблем. Поставете й задача или предизвикателство, дайте й достатъчно време — и би се справила по-добре от всекиго.

Но в онзи септемврийски ден през 2001-а беше загубила ясната представа за мястото и целите си и от тогава не успяваше да я възвърне напълно.

Това означаваше ново начало за нея. Решението да се завърне в Тенеси. Интервюто лице в лице с Розалинд Харпър. Ако не получеше работата… е, щеше да намери друга. Никой не можеше да я обвини, че не е добра в професията си или че е неспособна да осигури прехрана за себе си и децата си.

Но, господи, искаше точно тази работа.

Изправи гръб и се опита да заглуши гласа на съмнението, който шепнеше в главата й. Щеше да я получи.

Внимателно бе избрала тоалета си за тази среща. Официален, но не твърде претенциозен тъмносин костюм с колосана бяла блуза. „Подходящи обувки и чанта“, помисли си. Семпли бижута. Нищо екстравагантно. Лек грим — само да подчертае синия цвят на очите си. Бе прихванала косите си с шнола над тила. Ако имаше късмет, къдриците й нямаше да се разпилеят преди края на интервюто.

Розалинд я накара да чака твърде дълго. Може би съзнателно подлагаше търпението й на изпитание, както предположи Стела, докато пръстите й нервно играеха с каишката на часовника. Явно бе решила да я остави да поседи като на тръни в разкошния салон, пълен с прекрасни антики и картини, с великолепен изглед през предните прозорци.