Нора Робъртс: Синя далия

Трябваше да вземе децата си, да ги прибере у дома. Трябваше да каже на своите бебчета.

Господи, как да им го каже?

Слепешком се придвижи до вратата, излезе навън в хладния мрак, благодарна за замъгленото си съзнание. Остави вратата отворена зад гърба си, слезе по стълбите между хризантемите и астрите е едри цветове, покрай азалиите е лъскави зелени листа, които бяха засадили с Кевин в един слънчев пролетен ден.

Прекоси улицата, сякаш е сляпа. Обувките й подгизнаха, докато пристъпваше през локвите и по мократа трева към осветената веранда на съседката си.

Как се казваше съседката? Смешно, познаваха се от четири години. Често отиваха с една кола на работа. Но не можеше да си спомни…

А, да, разбира се. Даян. Даян и Адам Пъркинс и децата им — Джеси и Уайът. „Приятно семейство“, глуповато си каза тя. Добро, нормално семейство. Само преди две седмици заедно си бяха устроили барбекю. Кевин бе опекъл пилешко. Обичаше да пече разни неща на скарата. Бяха пийнали хубаво вино, здравата се бяха посмели и децата им си бяха поиграли на воля. Уайът бе паднал и ожулил коляното си.

Разбира се, че си спомняше.

Но когато застана пред вратата, не бе напълно сигурна какво прави там.

Децата й. Разбира се. Бе дошла за децата си. Трябваше да им каже…

„Не мисли! — Тръсна глава и решително се изправи. — Не мисли все още. Ако започнеш да мислиш, ще рухнеш. Никога не ще можеш да събереш разпръснатите парчета“.

Децата й се нуждаеха от нея. Сега. Вече имаха само нея.

Преглътна горещата буца в гърлото си и натисна звънеца.

Видя лицето на Даян като през водна преграда. Образът й трептеше, сякаш е мираж. Гласът й звучеше отдалеч. Стела почувства как ръцете й я обгърнаха в израз на подкрепа и съчувствие.

„Но твоят съпруг е жив, нали? — помисли си тя. — Твоят живот не е свършил. Твоят свят си е същият, както преди пет минути. Затова не можеш да ме разбереш. Просто не можеш“.

Когато усети, че се тресе от ридания, Стела се отдръпна.

— Не сега, моля те. Сега не мога. Трябва да заведа момчетата у дома.

— Мога да дойда с теб. — По бузите на Даян проблясваха сълзи, когато протегна ръка и докосна косите й. Искаш ли да постоя при теб?

— Не. Не сега. Трябва… момчетата.

— Ще ги доведа. Влез, Стела.

Но тя поклати глава.

— Добре. Във всекидневната са. Ще ги доведа. Стела, ако има нещо, което мога да направя, каквото и да е, само ми се обади. Съжалявам. Толкова съжалявам!

Остана неподвижна в тъмнината и загледана в лампата, докато чакаше.

Чу възражения, недоволно мърморене, а после тътрене на крака. И ето ги нейните момчета — Гевин, с греещите като слънце руси коси на баща си, и Люк, с устните на баща си.

— Не искаме да си тръгваме още — каза Гевин. — Не може ли поне да са довършим играта?

— Не сега. Трябва да си отидем у дома.

— Но аз печеля. Не е честно и…

— Гевин, трябва да тръгваме.

— Татко у дома ли е?

Стела сведе поглед към невинното лице на Люк и едва не избухна в плач.

— Не. — Протегна ръце, повдигна го и допря устни до неговите, които толкова приличаха на тези на Кевин. — Да се прибираме.

Хвана Гевин за ръка и тръгна обратно към пустата си къща.

— Ако татко си беше у дома, щеше да ни позволи да довършим играта. — В гласа на Гевин имаше жална нотка. — Искам татко.

— Зная. Аз също.

— Може ли да си вземем куче? — настойчиво попита Люк, допря длани до лицето й и я накара да се обърне към него. — Да попитаме ли татко? Може ли да си вземем куче като на Джеси и Уайът?

— Ще поговорим за това друг път.

— Искам татко — отново каза Гевин е по-писклив глас. „Той знае — помисли си Стела. — Разбира, че нещо не е наред, че се е случило нещо ужасно. Трябва да направя това. Трябва да го направя сега“.

— Нека поседнем.

Много внимателно затвори вратата след себе си и отнесе Люк до дивана. Седна, сложи го в скута си и обгърна раменете на Гевин.

— Ако имам куче — сериозно каза Люк, — сам ще се грижа за него. Кога ще си дойде татко?

— Не може да си дойде.

— Защото има работа ли?

— Не, той… — „Господи, помогни ми!“ — Станала е злополука. С татко.

— Както когато се сблъскат две коли ли? — попита Люк, а Гевин остана безмълвен, докато я изгаряше с поглед.

— Злополуката е била много тежка. Татко е отишъл на небето.

— Но нали ще се върне?

— Не може. Никога вече няма да се върне. Трябва да остане на небето.

— Не искам да остава там. — Гевин опита да се освободи, но тя го притисна към себе си. — Искам да си дойде у дома сега.