Нора Робъртс - Синя далия

Малко вино, няколко свещи и…

Следващият по-силен трясък я накара да завърти очи и да вдигне поглед към тавана. Поне този път прозвучаха радостни викове, а не хленч.

— Мамо! Мамо! — Със засияло лице. Люк се втурна в кухнята. — Съборихме цялата сграда. Може ли да си вземем по бисквитка?

— Не толкова скоро преди вечеря.

— Моля те, моля те, моля те, моля те!

Дърпаше я за крачола и правеше отчаяни опити да се покатери по крака й. Стела остави лъжицата и го отстрани от печката.

— Никакви бисквити преди вечеря, Люк.

— Умираме от глад. — Гевин допълзя, блъскайки количките си. — Как така не можем да хапнем, щом сме гладни? Защо трябва да ядем това глупаво „Фредо“?

— Защото. — Винаги бе мразила този отговор като дете, но сега реши, че е уместен. — Когато татко се завръща у дома, всички вечеряме заедно. — Но погледна навън и с тревога предположи, че навярно самолетът му закъснява. — Ето, разделете си ябълка.

Взе една от купата на плота и грабна нож.

— Не обичам кората — промърмори Гевин.

— Нямам време да я обеля. — Бързо разбърка соса два пъти. — Кората е полезна.

Дали наистина беше така?

— Искам и нещо за пиене. За пиене. — Люк не преставаше да я дърпа. — Жаден съм.

— Господи! Почакай няколко минути, ако обичаш. Само пет минути. Вървете, вървете да построите нещо друго. После ще ви нарежа ябълка и ще ви налея сок.

Отекна гръм и Гевин развълнувано заподскача, викайки:

— Земетресение!

— Няма земетресение.

Но лицето му сияеше, когато се завъртя в кръг и побягна навън от стаята.

— Земетресение! Земетресение!

Заразен от въодушевлението му, Люк хукна след него с викове.

Стела притисна ръце към пулсиращите си слепоочия. Глъчката бе оглушителна, но може би вниманието им щеше да е заето с това и нямаше да я безпокоят, докато приготви вечерята.

Отново застана до печката и без особен интерес се заслуша в започващия информационен бюлетин.

Думите на говорителя проникнаха през главоболието и тя се обърна с лице към телевизора като автомат.

Катастрофа на малък самолет, на път за Детройт Метро от Лансинг. Десет пътници на борда.

Лъжицата падна от ръката й. Сякаш сърцето й изхвърча от гърдите.

Кевин. Кевин.

Децата й все още подскачаха от вълнение и страх, докато над тях отекваха гръмотевици. В кухнята Стела се свлече на пода. Изведнъж целият й свят се разби на хиляди парчета.

Дойдоха да й съобщят, че Кевин е загинал. Непознати с мрачни лица, които позвъниха на вратата й. Не беше в състояние да го проумее, да го приеме. Въпреки че бе разбрала още щом чу гласа на репортера от малкия телевизор в кухнята.

Не можеше Кевин да е мъртъв. Той беше млад и здрав. Пътуваше към дома и щяха да вечерят пилешко „Алфредо“.

Но беше загорила соса. Димът бе задействал алармата и красивата й къща се бе превърнала в лудница.

Трябваше да изпрати децата при съседите, докато изслуша обясненията.

Но как можеше човек да обясни невъзможното, немислимото?

Една грешка. Бурята, една светкавица — и всичко се бе променило завинаги. Един миг — и мъжът, когото обичаше, бащата на децата й, вече не беше между живите.

Искате ли да се обадите на някого?

На кого би могла да се обади, освен ни Кевин? Той беше семейството й, най-близкият и приятел, целият и живот.

Докато говореха за подробностите до съзнанието й достигаха откъслечни фрази. Формалност, консултация с психотерапевт, искрени съболезнования.

Когато непознатите си тръгнаха, остана сама в къщата, която двамата с Кевин бяха купили, докато бе бременна с Люк. Бяха спестявали за нея, а после заедно я бяха боядисали и обзавели. Къщата с проектираната от самата нея градина.

Бурята бе отминала и беше тихо. Не помнеше друг път да е царяла такава тишина. Чуваше ударите на сърцето си, бръмченето на отоплителната печка, която автоматично се бе включила, стичането на дъждовната вода от улуците.

После се отпусна до входната врата и се заслуша в собствените си ридания. Легнала на една страна, тя се сви на кълбо, сякаш за да се защити от това, което отказваше да приеме. Все още не бяха потекли сълзи. Събираха се някъде дълбоко в нея — като гореща, твърда буца, преди да бликват. Скръбта бе толкова дълбока, че сълзите не можеха да пробият през нея. Лежеше неподвижна, сгушена на пода, докато от гърлото й се изтръгваха стонове на ранено животно.

Вече бе тъмно, когато събра сили да се изправи, олюлявайки се, замаяна и отпаднала. Кевин. Името му все още звучеше в съзнанието й, отново и отново.