Нора Робъртс: Синя далия

— Аз също, миличко. Но не може да се върне, колкото и да искаме.

Устните на Люк затрепериха.

— Сърди ли ни се?

— Не, не, не, миличко. Не! — Зарови лице в косите му, докато стомахът й бе свит на топка, а това, което бе останало от сърцето й, пулсираше като рана. — Не ни се сърди. Обича ни. Винаги ще ни обича.

— Той е мъртъв.

Гласът на Гевин издаде ярост, изписана и на лицето му. Изведнъж чертите му се сбръчкаха и зарида като бебе в прегръдката на майка си.

Стела поседя с тях, докато заспаха, и ги сложи в своето легло, та никой да не бъде сам, когато се събуди. Както бе правила стотици пъти преди, свали обувките им и внимателно ги зави с одеялата.

Остави запалена лампата, после тръгна през къщата, сякаш без да стъпва на земята, заключи вратите, провери прозорците и щом се увери, че няма опасност, влезе в банята. Пусна толкова гореща вода, че парата, която се надигна, изпълни стаята.

Едва когато се потопи във ваната, даде воля на сълзите си. Докато децата й спяха, а тялото й потръпваше в горещата вода, дълго плака.

Намери сили да издържи. Няколко приятелки й предложиха успокоителни, но тя не желаеше да потиска чувствата. Предпочете да остане с бистър ум, защото трябваше да мисли за децата си.

Постара се всичко да бъде скромно. Кевин би пожелал така. Сама избра всяка подробност: музиката, цветята, снимките за възпоменателната служба. Спря се на сребърна урна за праха му и реши да го разпилее над езерото. Там й бе направил предложение, в лодка, която бяха наели един летен следобед.

На службата беше облечена с черна рокля, вдовица на тридесет и една, с двама малки синове, ипотека за изплащане и толкова разбито сърце, че се питаше дали парчетата от него ще пронизват душата й до края на живота й.

Не се отделяше от децата си и уговори час при психотерапевт за всеки от тримата.

Подробности. Можеше да се справи с подробностите. Докато имаше нещо, с което да е заета, някаква ясна цел, щеше да се държи. Можеше да бъде силна.

Идваха приятели, които с насълзени очи поднасяха съболезнования и покрити съдове с храна. Благодарна им беше за това, че отвличаха вниманието й, а не за съболезнованията. Те не й носеха утеха.

Баща й и съпругата му долетяха от Мемфис и Стела разчиташе на тяхната подкрепа. Позволи на Джолийн, съпругата на баща й, да се суети около нея, да утешава и занимава децата, докато родната й майка мърмореше, че не иска да стои в една стая с онази жена.

След края на службата, когато изпрати всичките си приятели и придружи баща си и Джолийн до летището, най-сетне свали черната рокля.

Опакова я, за да я изпрати в някой приют. Не искаше да я види никога вече.

Майка й остана. Стела я беше помолила да постои при нея няколко дни. Безспорно при тези обстоятелства имаше право да поиска майчина опора. Каквито и търкания да бе имало помежду им, те изглеждаха незначителни в сравнение със смъртта.

Когато влезе в кухнята, майка й вареше кафе. Стела изпитваше такава благодарност, че не е нужно да мисли за това дребно задължение, че се приближи и целуна Карла по бузата.

— Благодаря. Омръзна ми да пия чай.

— Всеки път, щом се обърнех, виждах онази проклетница да приготвя още чай.

— Опитваше се да помогне, а и не съм сигурна дали бих понесла кафе досега.

Карла се завъртя. Беше стройна жена с късо подстригани руси коси. От години се бореше с времето, често посещавайки пластичен хирург. Стягането, изглаждането на бръчки и инжекциите прикриваха възрастта й донякъде. „Но има вид на коравосърдечна сухарка“, помисли си Стела.

Можеше да мине за четиридесетгодишна, но като че ли никога не се чувстваше напълно доволна.

— Ти винаги се застъпваш за нея.

— Не се застъпвам за Джолийн, мамо.

Стела уморено се отпусна на един стол. „Всичко свърши“, осъзна тя. Вече се бе погрижила за всички подробности.

Как щеше да преживее нощта?

— Не виждам причина, която ме задължава да я търпя.

— Съжалявам, ако ти е било неприятно. Но тя се държеше много внимателно. С татко са женени от… колко… двадесет и пет години. Би трябвало вече да си приела факта.

— Не желая да се мярка пред очите ми. И да чувам носовия й говор. Пачавра от паркингите за каравани.

Стела зяпна, но бързо затвори уста. Джолийн не бе отраснала в каравана и определено не приличаше на пачавра. Но какъв смисъл имаше да изтъква това? Или да напомня на майка си, че тя бе тази, която поиска развод и напусна съпруга си. Безсмислено беше и да споменава, че самата Карла се беше омъжвала още два пъти след това.