Нора Робъртс - Синя далия

— По-добре за нея.

— Не си поплюва.

— Убедих се в това.

— Бих казала, че е горда, но не суетна, непреклонна, но не сурова, поне не твърде сурова, въпреки че някои не биха се съгласили. Добра приятелка и страховит враг. Можеш да влезеш под кожата й, Стела. Ще се справиш с всичко.

Обичаше да чува подобни уверения, но от шампанското или от нов прилив на вълнение усети свиване в стомаха.

— Е, ще видим.

Имаше цяла кола багаж, куфарче, натъпкано с бележки и скици, ужасно сърдито куче, което вече бе изразило мнението си за преместването, като бе повърнало на предната седалка, и две момчета, които не преставаха да се карат отзад.

Бе спряла в една отбивка, за да реши проблема с кучето и седалката, и въпреки януарския студ, държеше прозорците широко отворени. Паркър, бостънски териер, се бе изтегнал на пода с тъжно изражение.

Не знаеше за какво са се спречкали момчетата, но все още не се беше стигнало до размяна на удари, така че не направи опит да прекрати спора. Знаеше, че са неспокойни колкото Паркър заради преместването.

Беше ги изтръгнала от корените им. Колкото и да внимаваше, все пак изживяваха шок. Всички трябваше да се приспособят към нова почва. Вярваше, че ще разцъфнат тук. Трябваше да вярва, иначе стомахът й би се разбунтувал като този на домашния любимец на семейството.

— Мразя те, воняща слузеста гадино! — заяви осемгодишният Гевин.

— И аз мразя тъпия ти дебел задник! — отвърна шестгодишният Люк.

— Мразя слонските ти уши!

— Мразя цялото ти грозно лице!

Стела въздъхна и усили радиото.

Не стори нищо, докато стигнаха до тухлените колони от двете страни на алеята към имението Харпър. Веднага щом сви от пътя, спря и за момент поседя мълчаливо, докато на задната седалка продължаваха да се сипят обиди.

Паркър плахо вдигна поглед към нея, а после скочи да подуши въздуха навън.

Тя изключи радиото и зачака. Гласовете зад гърба й постепенно заглъхнаха и след едно последно: „А аз мразя цялото ти тяло“ настъпи пълна тишина.

— Знаете ли какво ми хрумна — заговори Стела с нормален, спокоен тон, — да скроим номер на госпожа Харпър.

Гевин се наведе напред, колкото позволяваше предпазният му колан.

— Какъв номер?

— Много хитър. Не съм сигурна дали ще е сполучлив. Мога да ви уверя, че тя е доста умна. Така че трябва да внимаваме да не заподозре нещо.

— Мога да бъда хитър — увери я Люк. Един поглед в огледалото за обратно виждане й беше достатъчен, за да се убеди, че руменината, избила по бузите му от ярост, вече избледнява.

— Добре, ето какъв е планът.

Стела се завъртя на седалката си, за да застане с лице и към двете момчета. За пореден път бе поразена какво съчетание от нейните черти и тези на Кевин представляват и двамата. Люк имаше нейните сини очи и устните на баща си, а Гевин — сивкаво-зелените очи на Кевин и нейните устни. Люк бе наследил светлия цвят на лицето си от нея… горкото дете, а Гевин — златистата кожа на Кевин.

Направи драматична пауза и се увери, че синовете й нетърпеливо са наострили слух.

— Не зная. — Стела колебливо поклати глава. — Може би не е добра идея.

Последваха молби и протести в един глас и подскачане на седалката, което накара Паркър да нададе развълнуван лай.

— Добре, добре. — Вдигна ръце. — Ето какво ще направим. Ще спрем с колата пред къщата и ще се изкачим до вратата. Когато влезем и ви представя на госпожа Харпър… трябва да бъдете големи артисти, много умни.

— Можем! — извика Гевин.

— Е, ще трябва да се преструвате на… трудно е, но мисля, че ще се справите. Искам да се преструвате на учтиви, послушни, добре възпитани момчета.

— Можем да го направим, можем… — Лицето на Люк имаше решителен израз. — Хей!

— А аз ще се преструвам, че никак не съм изненадана от държането на двете си послушни, добре възпитани деца. Мислите ли, че ще се получи?

— Може би тук няма да ни хареса — промълви Гевин. Към обтегнатите й нерви се прибави и чувство за вина.

— Може би. А може и да ни хареса. Ще видим.

— Предпочитам да живеем при дядо и леля Джо в тяхната къща. — Малките устни на Люк затрептяха и сърцето на Стела се сви. — Не може ли?

— Наистина не може. Но можем да им гостуваме. Както и те на нас. Щом ще живеем тук, често ще се виждаме с тях. Очаква ни приключение, не забравяйте. Ще опитаме и ако не сме доволни, ще пробваме нещо друго.

— Тук хората говорят смешно — промърмори Гевин.

— Не, просто различно.

— И няма сняг. Как ще правим снежни човеци и ще се пързаляме с шейни, щом времето е тъпо и не вали сняг?