Нора Робъртс - Синя далия

— Дейвид вашият съпруг ли е? — попита Гевин. — Защо имате различни фамилии?

— Тя отказва да се омъжи за мен — отговори Дейвид на въпроса му, докато ги водеше по коридора. — Просто разбива бедното ми страдащо сърце.

— Шегува се. Той се грижи за къщата, както и за почти всичко останало. Живее тук.

— И твоя шефка ли е? — Люк задърпа Дейвид за ръката. — Мама каза, че ще бъде шефка на всички ни.

— Оставям я да се мисли за такава.

Покани ги в кухнята с гранитни плотове и мебели от топло черешово дърво. Под големия прозорец имаше извит диван със сапфирено-сини кожени възглавнички.

В сини сандъчета, подредени покрай плотовете, растяха ароматни подправки. До тях блестяха медни съдове.

— Това е моето владение — каза им Дейвид. — Аз съм шефът тук, така че в тази част на къщата се слуша моят глас. Обичаш ли да готвиш, Стела?

— Не зная дали бих употребила думата „обичам“ но със сигурност не мога да приготвя нещо достойно за тази кухня.

Два фризера, готварска печка, която изглеждаше предназначена за ресторант, двойна фурна, безкрайно дълги плотове.

С облекчение забеляза малките подробности, които създаваха домашен уют. Тухлена камина, в която тлееше жарава, старинен шкаф със стъклени съдове, рано разцъфнали лалета и зюмбюли в сандъчета върху преградния плот.

— Готвенето е моята страст. Честно казано, жалко е да пропилявам забележителния си талант за Роз. Тя би се задоволила и със студена зърнена закуска. А Харпър рядко се появява тук.

— Харпър е най-големият ми син. Живее в къщата за гости. Скоро ще ви запозная с него.

— Той е луд учен.

Дейвид извади джезве и парченца шоколад.

— Чудовища ли прави? Като Франкенщайн?

Задавайки този въпрос, Люк здраво стисна ръката на майка си.

— Франкенщайн е измислен герой — напомни му Стела. — Синът на госпожа Харпър работи с растения.

— Може би един ден ще създаде гигантско цвете, което говори.

Развеселен, Гевин бавно се приближи към Дейвид.

— Неее!

— „Безброй са чудесата на небето и земята, Хорацио“. Вземи една табуретка, приятелю, и гледай как великият майстор приготвя най-хубавия горещ шоколад на света.

— Сигурно бързате да продължите работата си — обърна се Стела към Роз. — Искам да ви покажа някои скици и бележки, които нахвърлях снощи.

— Потрудила си се.

— Нямам търпение. — Хвърли поглед към Люк, който пусна ръката й и отиде да седне до брат си. — Тази сутрин имам среща с директорката на училището. Момчета трябва да започнат утре. Мога да поискам препоръки за детегледачка, при която да ги водя преди и след учебни занятия…

— Хей! — Дейвид разбърка шоколад и сметана на котлона — Това са моите момчета. Мислех, че ще стоят при мен, за да ми правят компания и да вършат черната работа тук, когато не са на училище.

— Не мога да искам от теб…

— Можем да стоим при Дейвид — намеси се Гевин. — Ще бъде чудесно.

— Не…

— Разбира се, зависи от много неща — непринудено заговори Дейвид, докато добавяше захар. — Ако не обичат „Плейстейшън“, няма да стане. Имам условия.

— Обичам да играя на „Плейстейшън“ — каза Люк.

— Трябва да обожават „Плейстейшън“.

— Да! Да! — Момчетата заподскачаха едновременно на табуретката. — Обожаваме.

— Стела, докато приготвят шоколада, какво ще кажеш ние да свалим част от нещата ти от колата?

— Добре. Ще се върнем след минута. Паркър…

— Кучето не ми пречи — успокои я Дейвид.

— Добре. Идваме веднага.

Роз изчака, докато стигнаха до входната врата.

— Дейвид има страхотен подход към децата.

— Личи си. — Стела усети, че неволно е заиграла с каишката на часовника си, и внезапно спря. — Просто не искам да се чувства задължен. Съгласна съм да му плащам, разбира се, но…

— Ще се разберете за това помежду си. Само исках да ти кажа… като майка на майка, че можеш да му имаш доверие, че ще се грижи добре за тях, ще ги забавлява и с него ще бъдат в безопасност. Никой не би могъл да ги опази от обичайните дребни злополуки, разбира се.

— Би трябвало да притежава свръхестествени способности.

— Буквално е отраснал в тази къща. Гледам на него като на свой четвърти син.

— Така ще бъде невероятно лесно. Няма да се налага да ги водя при детегледачка.

„Още една непозната“, помисли си Стела.

— А ти не си свикнала нещата да бъдат лесни.

— Не съм. — Откъм кухнята прозвуча детски смях. — Но искам момчетата да са доволни, а те имат решаващия глас.

— Чудесен звук. Липсваше ми. Да внесем нещата ти.