Нора Робъртс - Синя далия

— Синя. Любимият ми цвят. Не искам да отнемам от времето ви. Надявах се — обърна се тя към Роз — да обсъдим идеите ми някъде.

— При едногодишните растения. В офиса е изключено. Харпър?

— Добре, добре. Вървете. Ще дойда след пет минути.

— Харпър!

— Добре, десет. Но това е последната ми оферта.

Роз се засмя и закачливо го перна по тила.

— Дано не се наложи да идвам да те моля.

— Не, не, не — промърмори той с дяволита усмивка.

Когато излязоха навън, Роз въздъхна.

— Пусне ли корени там, трябва да го бодеш с остен, за да помръдне задника си. Той е единственият от синовете ми, който проявява интерес към градинарството. Остин е репортер, работи в Атланта. Мейсън е лекар, поне се надява да стане. В момента е на специализация в Нашвил.

— Навярно се гордееш с тях.

— Така е, но рядко виждам и двамата. А за Харпър който е тук, буквално под носа ми, трябва да организирам издирване, когато искам да поговорим. — Роз се подпря на една от масите. — Е, какво си донесла?

— Одрал е кожата ти.

— Така казват всички. Само той е близо до мен. Твоите момчета при Дейвид ли са?

— Не можах да ги откъсна. — Стела отвори куфарчето си. — Направих някои бележки.

Роз погледна купчината листове и едва не потръпна.

— Доста, бих казала.

— И нахвърлях груби скици как бихме могли да променим разположението, за да увеличим продажбите, главно на аксесоари. Имаш чудесно разположение, отлично оформление, указателни табели и много примамлив вход.

— Очаквам да чуя думата „но“.

— Но… — Стела овлажни устни. — Главното търговско помещение е малко неорганизирано. След няколко промени ще се съединява по-добре с допълнителното помещение и оранжериите. Ето функционално-организационен план…

— Функционално-организационен план. Господи!

— Спокойно, няма нищо страшно. Нуждаеш се от разпределение на отговорностите във функционалната част, тоест продажбите, продукцията и разсаждането. Очевидно ти си експерт в разсаждането, но на този етап се нуждаеш от мен, за да поема продукцията и пласмента. Ако увеличим продажбите както предвиждам…

— Съставила си схеми. — В гласа на Роз се долови нотка на удивление. — И графики. Започвам… да се плаша.

— Няма от какво. — Стела се засмя и погледна лицето й. — Е, може би малко. Но ако погледнеш тази схема, ще видиш управителя на градинарския център… тоест мен… и ще бъдеш спокойна, че не носиш отговорност за всичко. Тази стрелка сочи към специалиста по разсаждане… към теб, а предполагам и Харпър. Мениджър по производствената част — аз, както и по продажбите. Поне засега. Ще се наложи да делегираш права или да назначиш някого да отговаря за отглеждането на разсад на закрито и открито. Този отдел тук ще се занимава с персонала, длъжностните характеристики и отговорности.

— Добре. — Малко задъхана, Роз потърка тила си. — Преди да напрегна очите си да прочета всичко това, нека ти кажа, че докато обмисляме назначаване на още персонал, трябва да имаме предвид, че Лоугън, проектантът ми, досега доста добре ръководи отглеждането на открито. Не съм основала тази фирма, за да седя и да гледам как други вършат цялата работа.

— Страхотно! Тогава бих искала да се срещна с Лоугън, за да координираме идеите си.

Усмивката на Роз бе леко дяволита.

— Ще бъде интересно.

— Впрочем, щом и двете сме тук, какво ще кажеш да прегледаме бележките и скиците ми за основното търговско помещение? Ще можеш по-ясно да си представиш какво имам предвид, а и ще бъде по-просто за обясняване.

„Просто?“, помисли си Роз, докато слизаше по рампата с пъргавата си походка. Не мислеше, че отсега нататък ще има нещо просто. Но поне със сигурност нямаше да е скучно.

Всичко беше съвършено. Работеше много, но на този етап през повечето време планираше. Или организираше. Вече имаше идеи как могат и как трябва да станат нещата.

Някои хора биха се подразнили от склонността й да подрежда и проектира всичко, да налага възгледите си дори когато другите не разбират идеите й напълно, а може би особено тогава.

Но самата тя не я смяташе за недостатък.

Животът тече по-гладко, когато всичко е на мястото си.

Така вървеше нейният живот — доколкото зависеше от нея — до смъртта на Кевин. Детството й приличаше на лабиринт от противоречия, неразбиране и гняв. Практически остана без баща на три години, когато разводът раздели семейството й.

Единственият й спомен от напускането на Мемфис бе, че плака за татко си.