Нора Робъртс - Синя далия

Приглади одеялата им, както правеше всяка вечер, и целуна и двамата по челата.

И остави съединяващата врата отворена.

На сутринта нехайно си каза, че просто й се е сторило. Люк не можа да открие любимата си тениска, а Гевин се сборичка с Паркър по време на сутрешната му разходка и се наложи да го преоблече. В резултат почти не й остана време да пийне кафе и да хапне кифличката, която Дейвид настойчиво и предложи.

— Ще кажеш ли на Роз, че съм тръгнала рано? Искам да свърша с преддверието, преди да отворим в десет.

— Излезе преди час.

— Преди час? — Стела погледна часовника си. Беше си поставила за цел да се приспособи към графика на Роз, но явно се проваляше. — Спи ли изобщо?

— Тя е рано пиле, което не просто пее, а успява да изнесе цял утринен концерт преди закуска.

— Извинявай, но трябва да бягам. — Втурна се към вратата, но се спря. — Дейвид, всичко е наред с момчетата, нали? Ако има проблем, ще ми кажеш, обещаваш ли?

— Дадено. Просто се забавляваме. Днес, след училище, ще потренираме гонитба с ножици и други неща, които могат да ни извадят очите, а после ще си поиграем със запалителни вещества.

— Благодаря. Вече съм напълно спокойна. — Наведе се и потупа Паркър за последен път. — Дръж този тип под око.

Лоугън Кътридж нямаше и минута почивка. Дъждът бе забавил личния му проект толкова, че отново щеше да отложи някои от най-приятните си занимания, за да изпълнява професионални задължения.

Това не представляваше голям проблем. Гледаше на проектирането на градини като на работа която няма край. Никога не можеше да бъде завършена. Не трябваше да я приема за завършена. Когато човек работеше с Природата, Природата беше шефът. Беше капризна, непредсказуема и винаги очарователна.

Човек трябваше постоянно да е нащрек да е готов да изпълнява прищевките й и да прави компромиси според настроенията й. Предварителното планиране до последната подробност бе начинание, обречено на неуспех а на света имаше предостатъчно други неща, носещи разочарование.

Днес Природата бе благоволила да му дари един хубав слънчев ден и той щеше да го използва, за да се посвети на личния си проект. Това означаваше да действа сам, както винаги предпочиташе, и да отскочи да нагледа обекта, на който работеха двамата му помощници.

Трябваше да вземе от Роз дръвчетата, които бе набелязал за своя лична употреба, да ги откара обратно до къщата си и преди пладне да ги засади.

Или поне до един часа. Най-късно до два.

Щеше да види как ще се развият нещата.

Единственото, за което не намери време, бе срещата с новата управителка назначена от Роз. Първо, не можеше да си обясни защо Роз е наела управител, и второ, защо жена от севера. Струваше му се, че се справя достатъчно добре с ръководството на фирмата си и сама и че няма нужда от някаква бързоречна новачка, която да се бърка в системата.

Харесваше му да работи с Роз. Тя се интересуваше единствено от крайния резултат и не навлизаше в неговата територия твърде често. Обичаше работата, както и той, и притежаваше инстинкт за нея. Затова бе готов да изслуша и обмисли всяко нейно предложение.

Плащаше добре и не мъмреше никого за дребни неща.

Подозираше, че новата управителка ще се окаже само пречка по пътя му.

Нали вече беше започнала да му досажда с хладния си северняшки говор — получаваше от нея гласови съобщения за разпределяне на работното време, системи за издаване на фактури и съставяне на каталози.

Той пет пари не даваше за тези неща и нямаше намерение да се заинтересува от тях.

С Роз бяха изградили система. Система, която действаше безупречно — и клиентите бяха доволни.

Защо да променят тази сполучлива тактика?

Мина с големия си пикап през паркинга, придвижи се между купчините пръст, пясък и дървени греди за градински конструкции и заобиколи товарната рампа.

Вече бе избрал и обозначил това, което искаше, но преди да го натовари, реши да хвърли още един поглед. Сети се за няколко вечнозелени вида, които навярно щеше да намери в сектора с подготвени за засаждане дръвчета.

Харпър му бе ашладисал две върби и цял жив плет от божури. Тази пролет щяха да са готови, както и множество резници, за които Роз му бе помогнала.

Продължи през редовете дръвчета, но изведнъж направи рязък завой и спря.

„Нещо не е наред“, каза си той. Всичко беше променено и разместено. Къде бе дрянът му? Къде, по дяволите, бяха изчезнали рододендроните и планинските лаври, на които лично бе поставил етикети? Къде беше проклетата му магнолия?