Нора Робъртс - Синя далия

— Неуважение? Сестричке, нямаш представа какво се нарича неуважение.

— Имам двама сина — сопна се тя. — Чувала съм доста обиди. Роз ме назначи, за да въведа известен ред в бизнеса и да снема част от организационния товар от плещите й.

— Организационен товар? — Вдигна поглед към тавана, сякаш отправяше молитва. — За бога, винаги ли се изразяваш така?

Стела въздъхна с облекчение.

— Господин Кътридж, върша работата си. Част от нея е свързана с проектирането и оформлението на градини. Това е много важна и доходоносна част.

— Дяволски си права. Аз отговарям за нея.

— Очевидно в тази част цари хаос, защото досега е била ръководена като цирк. Цяла седмица събирам хвърчащи листчета и надраскани на ръка заявки и фактури, ако могат да се нарекат така.

— Е, и?

— Ако си бяхте направили труда да отговорите на обажданията ми и да се срещнем, щях да ви обясня как ще се осъществява тази дейност занапред.

— О, така ли? — Характерният за западната част на Тенеси говор бе добил лукава и опасна нотка. — Ти ще ми обясняваш.

— Точно така. Системата, която въвеждам, ще ви спестява значително време и усилия с компютъризирани фактури и описи, списъци на клиенти, проекти и…

Прецени я с поглед. Навярно бе с около тридесет сантиметра по-висок от нея и с петдесет килограма по-тежък. Но тази жена имаше неустоими устни. Чувствени, „като ужилени от пчела“, както би казала майка му. И сякаш дори за миг не оставаха неподвижни.

— Как, по дяволите, ще спестя нещо, като прекарвам половината от времето си пред компютър?

— Щом информацията се въведе веднъж, ще спестите. Досега, изглежда, сте съхранявали тази информация или в някой джоб, или в главата си.

— И какво от това? Ако е в джоба ми, лесно мога да я открия, както и ако е в главата ми. Нямам проблеми с паметта.

— Сигурно. Но утре може да ви прегази камион и да прекарате следващите пет години в кома. — Съблазнителните й устни хладно му се усмихнаха. — Тогава къде ще бъде.

— Ако изпадна в кома, ще ми бъде все едно къде е. Ела за малко навън.

Сграбчи ръката й и я повлече към вратата.

— Хей! — едва промълви Стела. После извика — Хей!

— Просто бизнес. — Той отвори вратата и продължи да я дърпа навън. — Няма да те завлека в някоя пещера.

— Тогава ме пусни.

Ръцете му се оказаха твърди като камък и също толкова груби. А краката му, осъзна тя, докато се отдалечаваха от сградата, изяждаха земята на толкова бързи и големи хапки, че бе принудена смешно да подтичва след него.

— Само минута. Виж това.

Посочи към сектора с дръвчета и храсти, когато тя застана задъхана до него.

— Какво има?

— Пълна бъркотия.

— Определено не е така. Посветих почти цял ден на този сектор. — Мускулната й треска бе доказателството. — Всичко е систематично подредено, за да може клиент, който търси декоративно дърво, сам или с помощта на наш служител, лесно да открие подходящото. Ако клиентът търси храст, цъфтящ през пролетта, или…

— Строени са като войници. Какво използва, за да ги подравниш така? Дърводелски нивелир? Когато сега дойде някой клиент, как ще добие представа как ще изглеждат различни видове дървета едно до друго?

— Това е твоя работа, както и на целия персонал. Ние сме тук, за да предлагаме на клиентите различни възможности, както и да задоволяваме конкретните им претенции. Ако се мотаят с часове, докато открият една проклета хортензия…

— Може би ще забележат някоя спирея или камелия, която също ще поискат да купят.

Имаше право за това и я накара да се замисли. Не беше глупава.

— Или да си тръгнат с празни ръце, защото не са могли да намерят това, за което са дошли. Любезните и добре обучени служители трябва да умеят да дават насоки и да разглеждат заедно с клиента. И този ред има недостатъци, но ми харесва повече от предишния. Аз вземам решенията. Отсега нататък. — Отдръпна се крачка назад. — Ако имаш време, трябва да…

— Нямам — прекъсна я той и се отдалечи с гневна походка към пикапа си.

— Почакай. — Затича се след него. — Трябва да поговорим за новите формуляри за заявки и системата за издаване на фактури.

— Изпрати ми някакво скапано съобщение. Нали си падаш по това?

— Не искам да ти изпращам скапани съобщения. Какво ще правиш с тези дръвчета?

— Ще ги откарам у дома.

Той отвори вратата на пикапа и седна зад волана.

— Как така у дома? Не съм видяла формуляри за тях.

— И аз не съм видял. — След като затръшна вратата, леко отвори прозореца. — Отдръпни се, Червенокоске. Не искам да премажа пръстите ти.