Нора Робъртс - Синя далия

Намръщи се на една върба и започна внимателен, подробен оглед на тази част от градинарския център.

Всичко изглеждаше различно. Дръвчетата и храстите вече не представляваха интересна еклектична смесица от видове, а бяха строени като представителни армейски части. Подредени по азбучен ред за негов ужас. Според скапаните латински наименования.

Храстите бяха отделени и организирани по същия идиотски начин.

Намери дръвчетата си и разтреперан от гняв, ги превози с количка до пикапа си. Мърморейки на себе си, реши да отиде до наскоро засадените фиданки и внимателно да ги извади. При него щяха да се намират на по сигурно място. Очевидно.

Но първо трябваше да намери Роз и да оправи тази бъркотия.

Застанала на висока подвижна стълба, въоръжена с кофа вода, сапун и парцал, Стела атакува най-горния рафт, който беше разчистила. „Едно забърсване — реши тя — и ще е готов за излагане на новата стока“. Представяше си подредени по цвят декоративни саксии, а между тях — вазички с различни клонки за украса. Като добавеше още аксесоари, например плетени кошнички, водоскоци, камъчета и мозайка, щеше да се получи нещо.

Атрактивната аранжировка щеше да доведе до импулсивни покупки.

Щеше да премести добавките за почва, торовете и пестицидите до страничната стена. Те бяха необходими материали, които не се купуваха импулсивно. Клиентите, търсещи неща от подобно естество, щяха да се отправят натам и неволно да докосват висящите камбанки, докато минават покрай пейката и бетонното сандъче, което възнамеряваше да сложи. След още няколко промени всичко щеше да дойде на мястото си и да привлича клиентите към сектора със саксийни растения, сандъчета за тераса и градински мебели, преди да продължат към цветята за засаждане в лехи.

Разполагаше с час и половина, преди да отворят, и ако успееше да придума Харпър да й помогне с тежките неща щеше да успее.

Чу стъпки, идващи откъм задния вход, и отмести кичур коса от лицето си.

— Напредвам — започна тя. — Знам, че все още няма завършен вид, но…

Гласът й секна, щом го видя.

Дори застанала на стълбата, се почувства като джудже в сравнение с него. Беше висок най-малко метър и деветдесет. Строен, с широки рамене и мускули, изпъкващи под избелелите джинси, изцапани на едното бедро. Бе облякъл плътна спортна жилетка върху бяла тениска, а ботушите му изглеждаха толкова стари и издраскани, че тя се запита защо все още не ги е прежалил и не им е устроил подобаващо погребение.

Дългите му, чупливи и разрошени коси имаха цвета, който се бе опитала да постигне единствения път, когато бе боядисала своите.

Не би го нарекла красавец. Всичко в него й се струваше грубо и сурово: стиснатите устни, хлътналите бузи, острият нос и изразът на очите. Бяха зелени, но не като на Кевин. Изглеждаха тъжни, дълбоки и сякаш горяха под смръщените му вежди.

Не, не беше красив, но от него струеше поразителна сила. Струваше й се, че ако някой посегне да го удари с юмрук, ще счупи ръката си.

Усмихна се, питайки се къде са Роз или Харпър. Или който и да е.

— Извинявайте. Все още не сме отворили. С какво мога да ви бъда полезна?

О, този глас му изглеждаше добре познат. Същият, който бе оставил досадните съобщения, изречени с хладен, суховат тон, за функционално-организационен план и пазарни цели.

Беше очаквал външността й да подобава на жена, говореща по този начин. „Обичайна грешка“, каза си той. Нямаше нищо хладно и суховато в буйните червени коси, които се бе опитала да укроти, като ги върже под някаква смешна забрадка, или в плахия израз на големите и сини очи.

— Преместили сте дръвчетата ми, по дяволите!

— Съжалявам.

— Е, има за какво. Не го правете повече.

— Не знам за какво говорите. — Стела хвана по-здраво, кофата за всеки случай и слезе от стълбата. — Поръчали сте дръвчета? Ако ми кажете името си, ще намеря поръчката ви. Въвеждаме нова система и…

— Не е нужно да поръчвам нищо, а новата ви система не ми харесва. Какво правите тук, по дяволите? Къде е всичко?

Говорът му бе местен, а тонът му издаваше нескрито раздразнение.

— Мисля, че е най-добре да дойдете отново, когато отворим. През зимата работното ни време започва в десет. Ако ми оставите името си…

Тя се приближи към бюрото с телефона.

— Кътридж. Би трябвало да знаете кой съм, щом не преставате да ми досаждате от близо седмица.

— Не зная… О, Кътридж! — Малко се поуспокои. — Проектантът. Не съм ви досаждала — уверено заговори тя, щом разбра с кого си има работа. — Опитвам да се свържа с вас, за да си уговорим среща. Не благоволихте да отговорите на обажданията ми. Надявам се, че не се отнасяте към клиентите със същото неуважение, както към колегите си.