Нора Робъртс - Синя далия

— Ето, продължи ти.

— Благодаря. Исках да кажа… — По-лесно бе, когато ръцете й са заети. — Зная какво може да си помислиш за жена, която се появява без предизвестие пред прага на майка ти, но не желая да се възползвам от роднинската си връзка с нея. Не искам да смяташ, че съм способна на това.

— Познавам само един човек, който се осмели да опита и успя, но не за дълго.

— Вторият й съпруг. — Хейли кимна, докато отъпкваше с длани пръстта около цветето. — Поразпитах Дейвид за него, за да не изтърся някоя глупост. Каза ми, че е бъркал в сейфа с парите й и й е изневерявал. — Избра още една теменужка. — Когато Роз разбрала, веднага го изритала, и то така жестоко, че изминал половината път до Мемфис на бегом. Заслужава възхищение, че е събрала сили да го стори, когато чувствата й са били толкова наранени. Освен това никак не е приятно да знаеш, че хората говорят зад гърба ти… Ох!

Притисна ръка към корема си и Харпър пребледня.

— Какво? Какво има?

— Нищо. Бебето помръдна. Понякога ме разтърсва цялата.

— Не бива да стоиш клекнала. Трябва да седнеш.

— Нека само да довърша тази. Когато започна да ми личи, някои хора в родния ми град просто решиха, че съм загазила и момчето отказва да поеме отговорността си. За бога, живеем в двадесет и първи век, нали? Както и да е, изпитвах гняв, но и неудобство. Мисля, че донякъде това бе причината да замина. Трудно е непрекъснато да се срамуваш. Готово. — Отъпка пръстта. — Много са красиви.

Той скочи на крака, за да й помогне да се изправи.

— Искаш ли да поседнеш за малко? Да те изпратя ли?

Хейли докосна корема си.

— Безпокоиш се заради него, нали?

— Изглежда.

— Аз също. Но съм добре. Сигурно искаш да ги засадиш, преди да се стъмни. — Отново кимна към цветята, към къщата и градините около нея и издължените й бледосини очи сякаш погълнаха всичко с поглед.

Най-сетне се спряха върху лицето му и гърлото му пресъхна.

— Тук наистина ми харесва. Ще се видим на работа.

Той остана като закован на мястото си и я проследи с поглед, докато тя бавно се отдалечи по криволичещата пътека и изчезна в здрача.

Осъзна, че е изтощен, сякаш е участвал в някакъв щур маратон. Щеше да пийне бирата сега, а после да засади последните няколко теменужки.

Когато децата изведоха Паркър на вечерната му разходка, Стела се залови да разчиства трохите от пицата, оставени от двете момчета и кучето.

— Следващия път, когато поръчаме пица, аз ще черпя — каза Хейли, слагайки чашите в съдомиялната машина.

— Добре. — Стела хвърли поглед към нея. — Когато бях бременна с Люк, исках само италианска храна. Пица, спагети, маникоти. Нямаше да се учудя, ако вместо да плаче, когато се роди, бе запял Amore.

— Аз нямам специални предпочитания. Хапвам от всичко. — На светлината на прожекторите отвън Хейли видя момчетата и кучето да се надбягват. — Бебето доста се движи. Нормално е, нали?

— Разбира се. Гевин кротуваше и подремваше и трябваше да го смушкам, или да пийна кока-кола, за да го накарам да се размърда. А Люк непрекъснато правеше гимнастика. Успяваш ли да поспиш нощем?

— Рядко, но не се оплаквам. Струва ми се, че сме сами на света, аз и той… или тя.

— Зная за какво говориш. Но, Хейли, ако някога си будна и разтревожена или просто не се чувстваш добре, винаги можеш да дойдеш при мен.

Изведнъж буцата, заседнала на гърлото й, се разсея.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се. Понякога е полезно да поговориш с някого, който вече го е преживял.

— Не съм сама — тихо промълви Хейли, загледана в момчетата навън, — както очаквах. Бях готова да се справям сама… поне така мисля. — Очите й се насълзиха и тя примигна и ги потърка. — Хормони. Господи!

— Плачът също помага. — Стела потърка раменете й. — Кажи ми, ако искаш някой да дойде с теб, когато имаш час при лекаря си.

— Последния път той каза, че всичко с наред. Плодът се развива нормално. Посъветва ме да се запиша в курс за бъдещи майки. Подготовка за раждането. Но държат бременната да го посещава с партньор.

— Избери мен.

Хейли се засмя и се обърна към нея:

— Наистина ли си готова да го направиш за мен? Не мога да искам толкова много.

— С удоволствие. Ще бъде почти сякаш самата аз очаквам още едно дете.

— Би ли се решила да имаш трето? Ако…

— Планът беше за две, но скоро след раждането на Люк си помислих „Нима никога вече няма да преживея това? Би било забавно да направим опит за момиче. Или още едно момче“ — Наведе се над плота и погледна през прозореца. — Страхотни са, нали? Момчетата ми.