Нора Робъртс - Синя далия

— Не.

— Да — възрази Лоугън. — Но всичко е наред. Можеш ли да се позанимаваш с момчетата на Стела тази вечер?

— Не съм казала…

— Разбира се. Ще бъде забавно. Ще излизате ли?

— Малка вечеря. Ще остава фактурата на бюрото ти — обърна се той към Стела — До довечера в седем.

Уморена да стои права, тя седна на столчето и намръщено погледна Роз, докато Лоугън се отдалечаваше.

— Никак не ми помогна.

— Мисля, че го направих. — Роз протегна ръце нагоре и завърта едната кошница, за да провери симетрията на цветовете. — Излез и прекарай една приятна вечер. Не се тревожи за момчетата си, ще се радвам да постоят при мен. Ако не искаше да излезеш с Лоугън, нямаше да го направиш. Не би се поколебала да кажеш „не“ на висок глас.

— Може би си права, но бих искала да имам повече време, да не бъде така… внезапно.

— Той е такъв, какъвто е. — Роз докосна коляното й. — Хубавото е, че не те кара да се питаш какво крие или каква роля играе. Лоугън е… не бих казала „чудесен човек“, защото понякога е доста труден. Но е честен. Мога да те уверя, че това означава много.

„Ето защо толкова рядко си струва да излезеш с мъж“ помисли си Стела. Стоеше по бельо пред гардероба си, двоумеше се, размишляваше и отчаяно се питаше какво да облече.

Дори не знаеше къде ще отидат. Мразеше да не знае къде ще я заведат. Как да реши за какво да се подготви?

Думата „вечеря“ не носеше достатъчно информация. Дали подходящото облекло бе малка черна рокля, спортно-елегантен тоалет или марков костюм от разпродажба? Дънки, тениска и яке или дънки и копринена блуза?

Освен това той бе казал, че ще я вземе в седем, и не й бе оставил време да се преоблече на спокойствие, още по-малко да умува какво да избере.

Романтична среща. Как можеше нещо, което като тийнейджърка бе очаквала с огромно желание и вълнение, а на двадесет години бе приемала за естествено, сега, след тридесетте, да представлява трудно и често досадно задължение?

Причината не се криеше в това, че бракът я е променил или е забравила как да се държи с мъжете. Срещите между зрели хора й се струваха сложни и изтощителни, защото участниците в тях почти винаги имаха поне по една преживяна сериозна връзка и раздяла и носеха мъчително бреме на плещите си. Вече си бяха извадили начин на живот, бяха изяснили очакванията си и изпълнявали ритуала на сближаване толкова често, че им се искаше да го прескочат като нещо банално и да преминат съществената част… или просто да се приберат у дома и да гледат Летърман.

Като добавеше към това и факта, че поканата за тази среща бе дошла като гръм от ясно небе и мъжът не бе благоволил да й даде поне известна насока, за да знае в какъв вид да се появи, бе сигурна, че ще е пълен провал още преди да е започнала.

„Е добре. Ако изборът ми не е правилен, ще обвиня него“.

Докато обличаше елегантната черна рокля, вратата на общата баня се отвори с трясък и Гевин се втурна в стаята й.

— Мамо! Готов съм с домашното. Люк все още не е, но аз свърших. Може ли да сляза долу? Може ли?

Добре че все още стоеше по чехли и без чорапогащник, защото Паркър направи опит да се покатери по крака й.

— Не забрави ли нещо? — попита тя Гевин.

— Неее. Написах всички нови думи.

— А да почукаш, преди да влезеш?

— О!… промълви той с трогателна невинна усмивка. — Много си хубава.

— Ласкател. — Стела се наведе и го целуна по главата. — Но когато вратата е затворена, трябва да почукаш.

— Добре. Може ли да сляза сега?

— След минута. — Отиде до тоалетката и сложи сребърните обици халки, които бе приготвила. — Искам да обещаеш, че ще слушаш мис Роз.

— Ще ядем чийзбургери и ще играем видеоигри. Тя каза, че може да ни победи на „Смакдаун“, но аз не мисля така.

— Никакво боричкане с брат ти. — „Напразни надежди“, помисли си Стела. — Дайте си малко почивка тази вечер.

— Може ли да сляза?

— Върви. — Леко го шляпна отзад. — Телефонът ми ще е включен, в случай че имате нужда от мен.

Когато синът й се втурна навън, Стела сложи обувките и тънък черен пуловер. След един поглед в огледалото реши, че аксесоарите правят роклята подходяща и за официална, и за по-непретенциозна обстановка, към което се бе стремила.

Взе чантата си, провери съдържанието й и влезе в съседната стая. Люк лежеше изтегнат на пода в любимата си поза по корем и умърлушено бе навел глава над учебника си по аритметика.

— Проблем ли има, хубавецо?

Той вдигна глава и я погледна така жално, както само малко момче би могло.