Нора Робъртс - Синя далия

В следващия миг погледът и се премрежи и усети допира на горещите му устни до своите.

Нямаше никаква нерешителност, плахо изучаване или приятелска ласка. Бе жадна и яростна целувка на мъж, твърдо решен да постигне това, което желае. „Ето какъв е — помисли си тя. — Държи да осъществи всичко, което е намислил, но сякаш никога не е напълно удовлетворен“.

Сърцето й подскочи до гърлото, запулсира там и заглуши всички думички, дори спря дъха й. Пръстите на ръката й, която инстинктивно бе повдигнала към рамото му, се вкопчиха в него и бавно се плъзнаха към лакътя му, щом той вдигна глава.

Все още с пръсти, заровени в косите и, Лоугън промърмори:

— По дяволите!

Обгърна талията й и отново застанала на пръсти, тя се озова притисната към него. Когато устните му се впиха в нейните, всяка капчица разум, която все още не я бе напуснала, сега сякаш се изпари.

Не биваше дори да му хрумва да я целуне. Но щом го бе сторил, би било глупаво да си тръгне и да остави недовършено това, което е започнал. Сега здравата бе загазил, защото не можеше да се откъсне от тези буйни коси, това възбуждащо ухание и тези нежни устни.

Когато целувката стана по-дълбока, тя издаде съблазнителен тих стон. Нима бе възможно в такъв момент един мъж да не изпита неудържимо желание?

Косите й бяха като лабиринт от заплетени копринени спирали, а чувствените извивки на тялото й прилепваха съвършено към неговото. Колкото по-дълго я притискаше и усещаше вкуса й, толкова по-тих и далечен ставаше звънът на предупредителните камбанки в съзнанието му, които му напомняха, че не би искал да влиза в интимни отношения с нея. За кратко или за дълго.

Когато най-сетне я пусна и се отдръпна, видя поруменелите й страни. Сините й очи изглеждаха още по-ярки и големи. Искаше му се да я метне на рамо и да я отвлече някъде, където да продължават това, към което целувката бе прелюдия. Този порив го накара да почувства напрежение в корема и той направи още крачка назад.

— Добре. — Струваше му се, че говори спокойно, но не можеше да е сигурен, защото ушите му бучаха от нахлулата кръв. — Чао засега.

Върна се до пикапа си и се качи. Намери сили да запали и да включи на задна скорост. После изведнъж удари спирачките, щом слънцето заслепи очите му.

Видя как Стела изтича да вдигне слънчевите му очила които бяха паднали на чакълената алея. Спусна стъклото, когато тя се приближи.

Не откъсна поглед от очите й, докато му ги подаваше.

— Благодаря.

— Моля.

Сложи очилата, завъртя волана и излезе от паркинга.

Щом остана сама, Стела издаде дълга треперлива въздишка, а после жадно си пое дъх. Изпусна го, докато се изкачваше по стъпалата към площадката пред входа.

Едва стигнала до най-горното, просто седна на него.

— Пресвета Богородице! — промълви тя.

Остана там, когато излезе клиентка и влезе друга. Всичко в нея кипеше и бушуваше. Чувстваше се, сякаш е паднала от скала или сякаш висеше от нестабилния й ръб само на лепкавите си пръсти.

Какво трябваше да направи? И как да го проумее, когато бе загубила разсъдъка си?

Реши, че е безсмислено да опитва, докато не възвърне способността си да мисли. Изправи се и изтри потните си длани в крачолите на панталона си. Сега щеше да довърши работата за деня, да поръча пица и да се прибере при синовете си. Да се върне към нормалния си живот.

Справяше се по-добре, когато всичко бе нормално.

Харпър разкопа пръстта около корените на клематиса, пълзящ нагоре по желязната ограда. В този край на градината цареше тишина. Храстите и декоративните дървета, пътеките и лехите отделяха постройката, която той все още наричаше „къща за гости“, от главната сграда.

Нарцисите тъкмо започваха да разтварят ярките си жълти чашки, грейнали на фона на пролетната зеленина. Скоро лалетата щяха да ги последват. Те бяха любимите му цветя, цъфтящи през сезона, и затова бе засадил леха с луковици точно до вратата на кухнята си.

Къщата представляваше малка постройка, някога гараж за файтони, и всяка жена, която бе водил, бе възхитена от нея. Обикновено я наричаха „куклен дом“. Нямаше нищо против, въпреки че на него му приличаше по-скоро на кантон с варосани кедрови дъски и стръмен покрив. Беше удобна — отвътре и отвън — и идеална за неговите нужди.

Само на няколко крачки от задната врата имаше малка оранжерия, която бе личното му владение. Живееше на достатъчно разстояние от голямата къща, за да се чувства самостоятелен и да не се смущава понякога да прекарва нощите си в женска компания. Същевременно се намираше достатъчно близо, за да стигне дотам за минути, в случай че майка му има нужда от него.