Нора Робъртс - Синя далия

Не му харесваше да е сама, въпреки че можеше да разчита на Дейвид. Благодареше на Бога за него. Майка му бе най-силният и уверен човек, когото Харпър познаваше, но просто не одобряваше идеята да броди сама из огромното здание ден след ден, нощ след нощ.

Все пак определено би предпочел това, отколкото да живее с негодника, за когото се бе омъжила. Не можеше да опише с думи дълбоката си ненавист към Брайс Кларк увлечението на майка му по този тип беше доказателство, че и тя не е безгрешна, но за човек, който рядко допуска грешки, тази се оказа огромна.

Въпреки че го бе изритала незабавно и безмилостно, Харпър се безпокоеше, че той няма да се примири със загубата на Роз, къщата, парите и охолството.

Проклетникът се беше опитал да проникне с взлом веднъж, седмица преди окончателния развод. Харпър не се съмняваше, че майка му би се справила и сама, но се радваше, че се бе оказал наблизо.

Изпитваше доволство, че и той има заслуга за изгонването на алчното невярно копеле.

Но бе изминало достатъчно време, а и майка му вече не живееше сама в къщата. Две жени и две деца бяха добра компания. Покрай тях и бизнеса си бе по-заета от всякога.

Може би беше време Харпър да помисли за собствено жилище.

Проблемът се състоеше в това, че не можеше да намери основателна причина. Обичаше тази къща, както никога не бе обичал жена. С всеотдайна страст, уважение и благодарност.

Чувстваше и градините като свой дом, по-скъп и от къщата. Почти всеки ден излизаше през входната си врата, правеше дълга здравословна разходка из тях и отиваше на работа.

Нямаше никакво желание да се мести в града. Толкова шум, толкова хора. Мемфис бе страхотно място да прекара вълнуваща нощ — клубове, жени, срещи с приятели. Но ако останеше там дори месец, щеше да се задуши.

Не би живял и в предградията. Тук имаше всичко, което желаеше: малка кокетна къща, обширни градини, оранжерия и работа на две крачки.

Седна на петите си и намести бейзболната шапка, която придържаше косите му назад. Пролетта настъпваше. Нищо не можеше да се сравни с нея в дома му. Уханията, гледките и дори звуците.

Наближаваше здрач и светлината отслабваше. Когато слънцето залезе, щеше да стане хладно, но мразовитите зимни вечери бяха отминали.

След като свърши със засаждането, щеше да си вземе бира, да поседи навън в тъмнината и да се наслаждава на уединението си.

Отдели една свежа жълта теменужка и започна да заравя корените й.

Не я чу да се приближава. Бе толкова съсредоточен, че дори не видя сянката й, когато се надвеси над него. Приятелският и поздрав така го стресна, че сърцето му едва не изскочи.

— Извинявай. — Хейли се засмя и потърка корема си. — Сякаш си на милиони километри оттук.

— Така изглежда.

Изведнъж усети пръстите си отекли и непохватни и разсъдъкът му се замъгли. Тя стоеше с гръб към залязващото слънце и когато вдигна поглед към нея, видя ореол от лъчи около главата й, а лицето й остана в сянка.

— Просто се разхождах. Чух музиката ти. — Кимна към отворения прозорец, през който звучеше песен на REM. — Веднъж отидох на техен концерт. Страхотни са. Теменужки? Много са актуални.

— Да, обичат хладното време.

— Зная. Защо ги засаждаш тук? Няма ли да пречат на това пълзящо растение?

— Клематис. Корените му трябва да бъдат на сянка. Затова засаждам едногодишни цветя около тях.

— Аха. — Хейли приклекна да погледне по-отблизо. — В какъв цвят цъфти клематисът?

— Лилав. — Не бе сигурен дали е добре една бременна жена да прикляква. Нямаше ли опасност да притисне бебето вътре? — Искаш ли стол или нещо друго за сядане?

— Не, удобно ми е. Имаш хубава къща.

— Да, и на мен ми харесва.

— Като от книжка с приказки се тези градини. Голямата къща е разкошна, но малко страховита. — Хейли направи гримаса. — Не искам да ме сметнеш за неблагодарна.

— Не, разбирам те. — Най-добре бе да продължи със засаждането. Тя не ухаеше като бременна жена. Ухаеше секси. Но не биваше да му хрумват подобни мисли — Великолепна е и нито динамит, нито стадо диви коне биха прогонили майка ми от нея. Само че е твърде голяма.

— Беше ми нужна цяла седмица, докато престана да ходя на пръсти и да шепна. Може ли аз да засадя една?

— Нямаш ръкавици. Да ти донеса…

— Нямам нищо против да поизцапам ръцете си. Днес дойде една жена, която каза, че засаждането на растения носело късмет на бременните. Предполагам, че има нещо общо с плодородието и плодовитостта.

Харпър не желаеше да мисли за плодовитост. Тази дума го караше да изпитва ужас.