Нора Робъртс - Синя далия

— Люк ми каза, че я е виждал.

— Така ли? — Харпър прикова поглед в нея, докато слагаше етикет на саксията. — Ако се безпокоиш, че може да навреди на него или Гевин, недей. Тя се държи… не знам как да се изразя, майчински.

— Страхотно — неидентифициран призрак, който влиза в стаята на синовете ми и се държи майчински с тях.

— Това е семейна традиция.

След този разговор Стела почувства нужда съзнанието й да бъде заето с нещо смислено. Грабна касетка е теменужки за засаждане от един парник, намери няколко бетонни сандъчета в склада и ги натовари заедно с чувал пръст на количка. Събра инструменти, ръкавици и смес от торове и откара всичко отпред.

Теменужките биха понесли малко студ и не биха пострадали, ако имаше още няколко хладни дни. А веселите им лица и ярките им цветове щяха да създават пролетно настроение още от входа.

Щом постави сандъчетата на най-подходящите места, извади бележника си и описа всичко взето. Щеше да го въведе в компютъра, след като свърши.

После коленичи и се залови с това, което винаги й носеше радост и утеха и винаги имаше смисъл. Да засажда цветя.

Когато завърши първото сандъче и лилавите и жълти цветя засияха на фона на сивата пръст, тя се отдръпна крачка назад да ги огледа. Искаше другото да е огледално отражение на това, доколкото е възможно.

Бе наполовина готова, когато чу хрущене на чакъл под автомобилни гуми. „Лоугън“, помисли си, вдигна поглед и позна пикапа му. Видя го да завива към склада за материали, а после да обръща и да продължава към сградата.

Слезе от кабината, с износени ботуши и джинси и тъмни очила на чаровен бандит.

Стела усети тръпка точно между плещите.

— Здравей — каза той.

— Здравей, Лоугън.

Застана срещу нея, пъхнал палци в джобовете на работните си панталони, с три пресни драскотини на ръцете, точно под навитите ръкави на ризата.

— Дойдох да взема няколко дървени греди и черен найлон за обекта на Доусън.

— Докъде стигна там?

— Напредвам. — Приближи се и погледна творението й. — Изглеждат чудесно. Бих могъл да ги използвам.

— За украса са.

— Ще направиш още. Аз ще занеса тези на госпожа Доусън. Веднага ще ги грабне. Продажбите на първо място, Червенокоске.

— Е, добре. — Не бе имала дори минута да ги почувства свои. — Нека поне да ги завърша. Кажи й, че ще трябва да подмени тези теменужки, щом стане горещо. Няма да издържат през лятото. Ако засади нещо многогодишно в сандъчетата, да ги покрива през зимата.

— Случайно и аз разбирам нещо от растения.

— Просто държа да съм сигурна, че клиентката ще остане доволна.

„Учтив е — помисли си тя. — Дори е готов да съдейства“. Беше дошъл да й даде списък на материалите, нали? Най-малкото, което можеше да стори, бе да отвърне със същото.

— Ако поканата за „Грейсланд“ все още е в сила, мога да отделя малко време в четвъртък. — Не откъсваше поглед от растенията, а тонът й беше нехаен и весел като букет маргаритки. — Стига да те устройва.

— Четвъртък?

Беше измислил куп извинения, в случай че тя повдигне въпроса. „Затрупан съм с работа, да го отложим за друг път“.

Но ето я тук, застанала на колене, с тези проклети червени къдрици, разпилени по раменете и озарени от слънцето. Тези сини очи и този спокоен глас със северняшки акцент.

— Добре, в четвъртък. Искаш ли да те взема от къщата?

— От тук, ако нямаш нищо против. В колко часа е удобно за теб?

— Може би около един. Така ще мога да свърша малко работа сутринта.

— Идеално. — Тя стана, изтупа ръкавиците си и ги сложи, старателно сгънати, върху количката. — Почакай само да изчисля цената на тези сандъчета и да ти разпечатам формуляр за заявка. Ако не ги хареса, просто ги върни.

— Ще ги хареса. Върви да оформиш документите — Лоугън извади от джоба си лист, сгънат безброй пъти — за тях и за материалите от този списък. Ще ги натоваря.

— Добре. Чудесно.

Докато Стела вървеше към сградата, гъделът между плещите се премести малко под пъпа й.

„Не е среща, не е среща — повтаряше си. Дори не бе излизане, а жест на добра воля и от двете страни. — Сега вече никой от двама ни не може да се измъкне“, помисли влизайки в офиса си.

— Не знам кога дойде четвъртък.

— Четвъртият ден от седмицата. — Хейли невинно сви рамене. — И аз не зная.

— Питам се как толкова бързо мина времето. Четвъртият ден?

Стела извърна глава от огледалото в банята за персонала.

— Разбира се.

— Очаквам да чуя мнението ти. — Разпери ръце. — Как изглеждам?